— Не го прави сам. Какъв е откупът? За бога, нека ти помогна.
— Не мога да ти кажа. Ще го убие — едва успях да удържа гласа си да не затрепери.
— Сам…
Толкова много съдържаше тази сричка — болка за мен, отчаян порив да помогне, кипнал гняв.
— Ще играя по техните правила и това означава да не се помайваш тук. Върви, Мила. Съжалявам.
Приближаващ вой на полицейски сирени огласи нощта. В обезлюдения бар цареше тишина. Въздухът натежа като олово помежду ни.
— Трябва да тръгвам. След два часа се качвам в самолета. Ако искаш да ми помогнеш, оправи се с ченгетата. О, и зад контейнера за отпадъци до търговския център има един килограм експлозив С-4. Разчисти го. Не искам да се въргаля наоколо.
— Сам… — устните й най-сетне се раздвижиха. — Какво искат да направиш?
— Няма нищо общо с теб — казах с отънял глас. Лицето й беше каменно. Тази жена ми беше помогнала ЦРУ да не ме открие, докато търсех похитителите на съпругата си, беше ми оказвала безрезервна подкрепа в новия ми живот. Не заслужаваше мълчанието ми. — Искат да убия един човек.
— Кого?
— Някой, който е заплаха за тях.
— Извършиш ли едно убийство, за да спасиш сина си, ще поискат още хиляда. Ще ти наговорят хиляди лъжи, ще ти дадат хиляди обещания и хиляди заповеди и ще станеш роб, за да спасиш детето си.
Дъхът ми спря.
— Няма да споря с теб. Ще направя каквото трябва.
— Върви тогава, преди ченгетата да поискат да разговарят с теб.
Мила не дочака да й отговоря. Стрелна се край мен и излетя през вратата към пристигащите полицейски коли.
Аз стоях сред бъркотията от съборени столове, недопити коктейли и зловещото спокойствие на бар, обезлюден за минути. Машината за светлинни ефекти продължаваше да се върти и сияйни кръгове танцуваха по лицето и по кожата ми.
Ще отида на летището. Ще замина за Ню Йорк. Ще намеря и ще убия Джън Мин. Ще спася момчето си.
Обърнах се и излязох в нощта.
15.
Хендерсън, Невада
Леони отвори очи. Примигна. Беше заспала върху бюрото и бузата й беше смачкана и влажна от слюнка. „Очарователно“, помисли си тя и избърса лицето си с пръсти. От компютъра продължаваше да се носи музиката от рок мюзикъла „Наем“, пусната тихо, включена на повторение. Напоследък предпочиташе песни със сюжет. Компютърът й беше пълен с мюзикъли и филмова музика. Натисна клавиша за разстояние и тънките гласове, умоляващи я да живее за мига, замлъкнаха. Леони примигна отново в ненадейната тишина, насилвайки се да остане будна.
„За бога, какво става с мен?“ Тази седмица заспиваше за четвърти или пети път, докато работи. Превръщаше се във вреден навик. Беше станала призори.
Погледна часовника. Беше задрямала, след като приспа бебето. Наближаваше десет. Изтощението я сломяваше. Още беше по тениска и джинси. Стана от бюрото в ъгъла на спалнята си, съблече се и сложи тънка памучна пижама. Изми си зъбите, изплакна съня от очите си. Сега сигурно щеше да й е трудно да заспи отново, а бебето щеше да спи непробудно цяла нощ. Е, няма да е зле да свърши малко работа. Леони отдавна бе разбрала, че самотните майки трябва да запълват ползотворно всяка секунда.
„Скъпа — повтаряше й добронамерената й осемдесетгодишна съседка госпожа Крафт, — защо не наемеш бавачка? Сигурна съм, че можеш да си го позволиш“. После госпожа Крафт оглеждаше гранитните плотове, сводестите тавани и плюшения персийски килим върху безупречния паркет.
— Не искам вкъщи да влизат непознати — отговаряше Леони.
— Бавачката не е непозната, щом я опознаеш.
Тогава Леони просто свиваше рамене, вместо да каже истината: „Не мога да рискувам бавачката да разбере какво правя“. Бремето на дългите самотни часове, отдадени на работа и грижи за Тейлър, й изглеждаше напълно поносимо. Тейлър заслужаваше всяка безсънна нощ.
Леони свари кана безкофеиново лешниково кафе и пусна музиката от „Чикаго“ на айпода си, свързан с малък чифт слушалки. Елегантна мелодия се запрокрадва тихо в спалнята. Тя отвори лаптопа и провери имейлите си; имаше няколко анонимни регистрации, с които контактуваше с клиентите си.
Нищо от Гунар. Въздъхна облекчено. Гунар беше сред най-трудните клиенти. Непрекъснато си променяше мнението. Първо искаше да се премести в Ню Орлиънс, после реши, че е прекалено близо до Атланта и може да види някой познат в баровете във Френския квартал. Твърде вероятно бе да го открият. Избра Канада. Не, осъзна, че в Монреал има истински зими с истински сняг. Сега искаше Панама, но бе започнал да протестира, че там няма какво да правиш, сякаш в цялата страна няма нито един нощен клуб или театър или плажове и книжарници. Не можеше да започне да създава мнимия му живот, преди да е решил къде ще се скрие.