Изкушаваше се да му каже: „Когато загърбваш предишния си живот, просто го зачеркваш. Трябва да избереш, защото търпението ми се изчерпа“. Но не биваше да хока нито Гунар, нито другите си отчаяни клиенти. Знаеше го прекалено добре. Трябваше да пипа с кадифени ръкавици, да го настани някъде, където повече няма да я безпокои и животът му да започне наново. Панама. Щеше да му каже, че Панама е разковничето да остане невредим. Тя беше експертът все пак; той просто ще я послуша. Двоумението трябваше да приключи.
Щом някой решеше да изчезне и потърсеше помощ от нея, нерешителността се превръщаше в кошмар. Рискът да ги разкрият нарастваше многократно. Неволно изречена дума, време, прекарано пред проследим компютър в търсене на вероятни местоположения и прочее — всяка подобна грешка може да се обърне срещу теб. Проверявал ли си от компютъра си що за градове са Сиатъл, Ванкувър или Париж, зачеркваш ги от списъка с възможности. Добре. Решението беше взето. Ще му разкрие банкови сметки в Панама, ще му намери подходяща къща в Манагуа, в добър квартал, където да не привлича внимание. Ще му наеме частен учител по испански, човек, на когото може да се има доверие. Ще го превърне в новозеландец. За два дни можеше да набави точно каквато хартия беше необходима за този паспорт и водните знаци. Щеше да разчита на своята мрежа да му даде ново име и нов свят. Реши да запретне ръкави още сега.
Донесе кафето, пренебрегна жаждата за цигара (не пушеше от шест месеца) и после чу боботенето на автомобилите отвън. По шосето профуча кола, усети полъха на нощния бриз. После изплющя завеса.
Звукът й се строи много по-силен, отколкото трябва. Спря пеещите убийци от „Чикаго“ по средата на затворническото танго. Чу как вятърът свисти.
Някъде имаше отворен прозорец.
Студена тръпка пролази между лопатките й. Тя стана от компютъра и тръгна по коридора. Спря пред вратата на детската стая и я отвори. Беше срещу прозореца, който гледаше към задния двор. Прозорецът беше отворен и завесите с Мечо Пух танцуваха на вятъра.
Сърцето й застина.
Втурна се напред в мрака. Лунното сияние й разкри, че люлката е празна. Бебето й го нямаше. Тя изкрещя кратко и остро. Грабна жълтото юрганче, сякаш детето може да се е смалило и да се е скрило сред гънките му. Писъкът й застина в гърлото.
Тя се запрепъва из къщата. „Тук си, тук си, тук си“, повтаряше си.
Ала къщата беше празна и страхът и шокът я разтърсваха като чук, биещ по кости.
Телефонът. Заолюлява се зашеметена към него. Взе го. Натисна 9, после 1. После спря.
Какво ще им каже? Детето ми го няма. Ще й задават въпроси. Коя сте вие, мадам? Кой е бащата? Откога живеете тук? Кой би могъл да открадне бебето ви? Ами ако въпросите им разкрият истината — че живее тук под фалшиво име и не е жената, за която се представя?
Изключи телефона. Трябваше да размисли, преди да се обади в полицията. Беше толкова предпазлива. Скри се толкова добре. Никой не знаеше къде да я намери. Освен…
Телефонът в ръката й иззвъня и тя едва не го изпусна, сякаш звукът ще се превърне в огън и ще изпепели кожата й. Взря се в екрана. Блокиран номер.
— Ало?
— Здравей, Леони. Как си?
Женски глас, кадифен и познат.
Ана Тримейн.
— Къде е? Къде е? — изхлипа Леони в телефона.
— О, някой го няма? Младите майки понякога са толкова небрежни.
— Къде е бебето ми? — изпищя тя. Сега страхът беше изчезнал. Като с магическа пръчка. Остана само гневът.
— Уверявам те, че детето ти е невредимо — отвърна спокойно Ана.
Пресекливо стенание се откъсна от гърлото на Леони.
— Чуваш ли ме, Леони? — попита Ана. — Досадно е да повтарям.
— Защо го направи? Защо?
— Защото, Леони, ти ще направиш нещо много важно за мен, и то веднага, без възражения.
Леони се насили да се успокои.
— Какво искаш?
— Ти прикриваш изключително добре хората ни, Леони, но можеш ли да направиш обратното? Да намериш някого, който се крие.
— Да — каза Леони.
Беше невъзможно да отговори другояче. За Тейлър беше готова на всичко.
— Добре. Ако в момента имаш клиент, отърви се от него.
Сети се за Гунар. Той се нуждаеше от убежище. Добре, както и да е, и без това не можеше да реши какво да прави и къде да отиде. Майната му. Ще се наложи да почака.
— Добре. Моля те, не наранявай Тейлър. Моля те.
— Овладей се. Искам да се успокоиш.
— Можеше просто да ме помолиш! Да ме помолиш за помощ! Знаеш, че щях… вече съм…