Гласът на жената прозвуча като лениво мъркане.
— Трябваше да бъда сигурна, че ще се съгласиш.
— Ще направя каквото пожелаеш.
— Ще работиш с един господин. И той като теб е много мотивиран да си изпълни задачата.
— Не работя с други хора.
— Сега ще работиш, Леони. Освен ако не искаш сама да дръпнеш спусъка и да убиеш хладнокръвно някого. Твоята работа е лесна. Трябва само да намериш мишената. Мъжът ще я убие. И после Тейлър се връща при теб. Лесно е.
Стомахът й се сгърчи паникьосано. Тя се отпусна тежко върху канапето. „Добре — помисли си, — такова е положението. Поеми дъх и сключвай сделката“.
— Хмм… кого трябва да намеря и с кого ще работя?
— Обичам аромата на сътрудничество призори — каза Ана Тримейн. — Много те бива да уреждаш пътувания в последния момент, скъпа. Ще се срещнете на летището. Казва се Сам Капра. Той ще ти разкаже подробностите.
— Ана, добре ли е Тейлър?
— Абсолютно. Спи върху чаршафче.
Леони усети как страх като ледени иглички пронизва кожата й. Насили се да слуша внимателно. Ана или някой от хората й бяха взели детето през последните два часа, докато тя е работела или е спяла върху бюрото. Значи Ана вероятно още беше в Лас Вегас, вероятно в някоя кола. Опита се да чуе в слушалката свистене на гуми по шосето. Не долови нищо. Ако Ана пътуваше, в телефона щеше да се чува шумът на трафика. Ориентир, който да й подскаже къде е. Боботенето на ТИР, ръмжене на двигател край автомобила на Ана. Не чуваше нищо. Наруга се мислено, че не се е вслушала по-рано. Но страхът я беше вледенил. Пробва да поощри паметта си, да се насили да повтори всяка дума от разговора. Всеки нюанс. Защото ако направеше каквото искат и ако не върнеха детето й, тя щеше да открие и да убие Ана Тримейн.
— И косъм няма да падне от главата на бебчето — изчурулика Ана, сякаш пееше детска песничка. — Винаги съм била мила с теб, нали? Провери имейла, който използвахме навремето. Подробностите и последните указания са там. Събери си багаж за няколко дни. Действай умно. Бъди смела. Свърши добра работа, Леони. Заради детето си.
При тези думи телефонът заглъхна в ръката й.
Последни указания? Леони стана и се втурна към лаптопа.
16.
Лас Вегас
Бързах към билетния център в „Маккарън“, когато една жена ме спря. Беше крехка, с кестенява коса, пълни устни и с морави кръгове под очите. Беше в джинси и зелена блуза и носеше малък куфар и пътна чанта. Изглеждаше красива, но май бе прекарала тежка нощ като мен.
— Сам Капра? — потрепери леко гласът й.
Кимнах.
— Билетът ти е у мен. За полета за Ню Йорк. Току-що го купих.
— Добре — казах.
Тази жена трябваше да открие Джън Мин. Моят мотивиран партньор, както се бе изразила Ана Тримейн.
Подаде ми билета. Ръката й трепереше. После ме погледна и изучи изпитателно лицето ми, все едно е интересна карта. Накрая се извърна, отдалечи се и седна. Опашката пред охраната беше дълга, но се движеше.
Последвах жената. Бяхме принудени да действаме заедно и не исках друг да разбира плановете ми, особено когато те включват убийство.
— Коя си ти?
— Леони. Трябва да дойда с теб.
Тя избърса нос с хартиена кърпичка.
— Защо?
— Да ти помогна да намериш мишената.
— Не ми трябва помощ.
— Е, ще ти помагам, защото ми взеха детето. Нямаш избор — каза тя, втренчена право напред, без да ме поглежда.
Седнах до нея.
— Ана ли ти взе детето?
— Да. Дъщеря ми. Тейлър — не ме погледна Леони. — Трябва да минем през охраната, не бива да закъсняваме за полета.
— Защо не отиде в полицията?
— Няма начин.
Тя се взря в тълпата около нас. Хората изглеждаха странно щастливи и енергични в ласвегаското летище. Щастливи да си тръгнат, защото се бяха забавлявали чудесно, или щастливи, че пристигат пълни с пари и надежди и готови да завъртят рулетката.
— Защо?
— Личният ми живот не те засяга. Нито твоят — мен.
— Ще работя с теб. Искам да знам с какво, по дяволите, се захващам.
— Захващаш се със задачата, която Ана ти е поставила. Взела е и твоето дете, нали?
Не отговорих.
— Съжалявам. Аз трябва да ти помогна да намериш този човек. Джън Мин. Няма смисъл да обсъждаме друго освен него.
Една самотна сълза се стече по бузата й и тя я избърса с припряна решимост.
— Как ще го откриеш?
— Не може да се скрие от мен — стана тя. — Да минем през охраната. Трябва да пийна нещо. Мразя да летя.
Оставаха трийсет минути, докато започнат да викат пътниците за нашия полет. Последвах Леони в частна зала, където ни допуснаха благодарение на билетите ни за първа класа. Вътре изобилстваше от делови типажи и лъскави двойки. Някои довършваха ласвегаското си парти. Един мъж, окуражен от повечко джин с тоник, се оплакваше с боботещ глас, че е изгубил десет хиляди долара. Бях готов да си разменим проблемите.