— Какво?
— Дете. Трябва да си изберете дете.
— Това — посочих бебе, чиято снимка беше на отворената страница от дигиталния каталог.
— Добре — задиша той по-спокойно. — Ще го направя. Моля те, не ме убивай.
— Обади й се. Веднага. Чуя ли една сричка, която не ми харесва, наистина ще те убия.
Увих гаротата на Мила около гърлото му. Кървавата жица увисна върху ризата му и аз я пристегнах, за да усеща стоманата върху мекото си гърло. Дадох му адрес в Лас Вегас, където да се срещнем с Ана Тримейн. Той кимна.
Набра номера. Зачака. Наведох се напред, за да чувам.
— Да?
— Здрасти, Ана, Бел е. Днешната двойка — семейство Дъруот — е проверена. Избраха си.
— Кое?
— Номер четиринайсет.
Чух едва доловимо скрибуцане на писалка върху хартия.
— Добре.
— Не искат да се срещате в Ню Йорк. Мисля, че нямат нищо против да дойдат в Лас Вегас.
Тишина.
— Добре.
— Знаеш ли къде се намира бар „Каньон“? Близо до „Стрип“?
— Чудесно — каза тя. — Любители на джаза.
— Те предложиха мястото. Утре вечер в девет.
Помислих си, че сигурно ще предложи да се видим другаде. Но всяко обществено заведение може да бъде поставено под наблюдение. Нашият бар вършеше работа не по-зле от останалите.
— Добре — съгласи се тя.
— Ще им предам.
— Благодаря.
— Няма защо.
Разговорът замря. Усетих напрежение. Но нищо в думите му не ми се стори уречен знак.
— Добре ли са съпругата ти и децата?
— Да, Ана, благодаря, че попита — преглътна той под жицата. — Тази седмица Брент започва да тренира футбол. Джаред се включи в отбора по плуване.
— О, чудесно! Добре, ще се срещна с Дъруотови утре. Как ще ги позная?
— Тя е дребничка, тъмнокоса. Той е около метър и деветдесет, тъмнорус, със зелени очи. Представителна двойка.
— Кажи им да заемат маса, за предпочитане в дъното. Да ми поръчат мартини с три маслини и да го оставят на масата пред празен стол. Ако не ми хареса нещо в бара, срещата пропада и няма бебе.
— Ще им кажа.
— Много добре — каза Ана. — Дочуване.
Той изключи телефона и го изпусна на пода. Затрепери под жицата и зачака да го убия.
Мила коленичи и го погледна в очите.
— Няма да умреш. Ще говориш. Ще ми кажеш всичко, което знаеш за „Новем солес“.
— За какво?
— „Новем солес“, или „Девет слънца“.
— Какво? Не знам за какво говориш.
— Говоря за престъпната организация, за която работи Ана.
— Познавам само Ана. Тя работи сама.
Навих ръкавите на ризата му. Нямаше татуировка — огнена деветка, превърната в пламтящо слънце — собственическото клеймо на „Новем солес“. В Амстердам го бях видял върху десетки ръце. Проверих ръцете на двамата главорези. Единият имаше татуировка, но тя изобразяваше китайския йероглиф за сполука. Явно не действаше.
— Не работи сама — казах. — Работи за много опасна групировка. Преди месец планираха масово убийство. Прецакаш ли ги, умираш.
Устните на господин Бел затрепериха. Опитваше се да събере смелост. Безуспешно.
— Виждаш ли ги? — Мила посочи телата.
Той кимна.
— Няма да заприличаш на тях, стига да не създаваш неприятности. Ще те заключим някъде и ще почакаш, докато се погрижим за Ана. Ще разкажеш на хората ми всичко, което знаеш за Тримейн и за бизнеса й — каза Мила. — Всичко. После ще се върнеш при семейството си и ще стоиш далеч от нелегалните канали. Имаш деца, нали?
Той кимна.
— Обади се на съпругата си. Кажи й, че трябва да отпътуваш за няколко дни. После се обади в офиса си.
Той закима енергично, изпълнен с надежда, че ще живее.
Когато приключи, й подаде телефона. Тя взе белезници от единия мъртвец и го закопча. Забелязах как се разтрепери от облекчение. Щом му слага белезници, значи няма да го убие.
Най-сетне бях открил информацията, която ми трябваше. Щях да намеря сина си.
2.
Кейбъл Бийч, Бахамите
Беше нарушение на правилата, което се наказва със смърт. Негов проект, негов провал. Единственият му щит беше фактът, че има достъп до множество тайни, които им осигуряват работа и печалби. Той приглади тънкия кичур руса коса, който разполовяваше скалпа му — къса мохиканска грива — и придърпа сакото на костюма „Армани“. Излезе на верандата на голямата къща и зачака другите осмина да пристигнат в сгъстяващия се мрак.
Дъжд се сипеше върху плажа, вятър шибаше вълните. Мълнии разкъсваха небето и светът изглеждаше боядисан в сиво. Край мокрия плаж се виеше също тъй мокро шосе със знак, че е затворено за ремонт. В рамките на два часа осем коли прекосиха потъмнелия от дъжда асфалт и заобиколиха обруления от вятъра знак без ни най-малко колебание. Всеки от осемте автомобила „Линкълн Навигатор“ е тъмни стъкла срещу любопитни очи беше нает от местна компания, която по принцип превозваше филмови актьори и рок звезди.