— Слушай! — Леони насочи показалец към лицето ми. — Чуй внимателно всяка дума. Не смей да помисляш да се опълчиш срещу Ана. Отклоним ли се от плана, тя ще убие децата — сниши глас до едва доловим шепот. — Ще направим точно каквото иска тя. Опиташ ли се да отвърнеш на удара… Не, няма да се опиташ.
— Ще ме убиеш?
— Готова съм на всичко за детето си. На всичко.
Изгледахме се втренчено.
— От един отбор сме — повторих.
— Стига, Сам. Принудени сме да постигнем някакво разбирателство.
Ударих на камък. Но защо? Къде се криеше основната причина? Станах и напълних две лъскави чинии с ордьоври, подредени върху лъскав бюфет от лъскави стюардеси. Леони ме наблюдаваше. Донесох й храната, оставих сребристата чиния пред нея.
— Благодаря.
Тя отхапа от кюфтенце, после лапна малко парченце морков само от учтивост.
— Владееш се забележително за човек, чието дете са похитили току-що — отбелязах. — Аз имам предимство. Отнеха ми детето преди седмици. Разполагах с време да… се приспособя.
— Бяла лъжа — констатира тя. — Не смятам, че си се приспособил. Просто си го скътал вътре.
Изядох един минисандвич и отпих от уискито.
Тя ме погледна.
— Отвътре съм развалина.
— Когато отведоха детето и съпругата ми… не можех да се храня и да спя дни наред.
Освен това ме набедиха за предател и ме подложиха на разпит в затвор на ЦРУ в Полша, но засега щях да спестя тази лавина от подробности на Леони.
— Похитили са съпругата ти? Не каза ли…
— Хората на Ана я заловиха, когато беше бременна в седмия месец. Не съм виждал сина си.
Тя се втренчи мълчаливо в мен.
— Звучи ужасно. Съжалявам.
— Нека позная защо не искаш да се обърнеш към полицията. Ана те е снабдила с дъщеря?
Тя хапна още малко морков. Не изглеждаше човек на импулсивните признания.
— Защо смяташ така?
— Каза, че укриваш хора, което ме навежда на мисълта, че нарушаваш закона, подправяш документи, вероятно си замесена и в кредитни измами. Познаваш Ана. Тя ти е доставила детето. Пито-платено.
Умееше да прикрива чувствата си — все пак натискът от моя страна не беше нищо в сравнение с терзанията, които изпитваше за детето си — и единственият издайнически знак по лицето й беше леко потрепване на устните.
— Не. Тейлър е моя. Но съм работила за Ана. Понякога децата, които настанява при родители — отбелязах, че не използва немислимата дума „продава“ — се нуждаят от удостоверения за раждане. Аз ги фалшифицирам. Помагала съм й да укрива хора, които изпраща при мен.
— Правила ли си свидетелство за раждане на Жулиен Даниъл Бесон?
Дъхът ми застина в дробовете. Приведох се към нея и тя се отдръпна. Улових ръцете й.
— Така е кръстен синът ми. Родил се е във франция. Жулиен Даниъл Бесон.
— Не съм. Но ако Ана използва детето ти, за да те изнудва, значи не му е намерила нови родители. Ще го настани някъде, ако вече не й е необходим.
Думите й сякаш ми прерязаха гърлото. Тя го забеляза.
— Съжалявам, Сам. Наистина съжалявам.
— Помагаш й да фалшифицира документи.
Стори ми се, че чувам как зъбите й изскърцват тихо.
— Нямах избор.
Втренчих се в нея.
— Знаят и друго за теб…
Още се колебаех дали да й вярвам. Притиснех ли я да сподели тайните си, нямаше да я спечеля на своя страна.
— Не съм в настроение за кръстосан разпит.
Тя стана.
— Не ми предлагай да се опълчим на Ана. Ще направим каквото иска и нищо повече. Няма да рискувам живота на Тейлър. Ти също не бива да застрашаваш живота на детето си.
Тя изстреля последните думи, сякаш съм нищожество, негодно за родител.
Нямаше смисъл да й напомням, че настоява да поверим децата си на убийци.
— Добре, Леони. Добре. Успокой се.
— Не възнамерявам да те опознавам. На теб също не ти трябва да ме опознаваш.
Тя допи виното на две бързи глътки и си взе чантата.
— Да се качваме в самолета.
17.
Полет 903 от Лас Вегас до Ню Йорк
Седнахме един до друг в първа класа. Повечето пътници спяха, изтощени от разточителството в пустинята или предвкусващи с неохота утрешния работен ден в Ню Йорк. Аз гледах стар филм — „Пришълецът“ — на личния си екран на гърба на предната седалка и си мислех колко е подходящ за кандидат-спасител на деца. Бях гледал филма десетина пъти и можех да го следя, без да се замислям, без да се задълбочавам в историята. Очите на Леони бяха затворени. В самолета си бяхме разменили само няколко думи и сигурно никой не смяташе, че пътуваме заедно. Станах да си наплискам лицето с вода в тоалетната. Повечето ни спътници бяха потънали в собствените си дигитални пашкули — гледаха филми или бяха надянали слушалките на айподите и айпадовете си. Технологията ни улеснява да сме абсолютно сами в препълнена зала. Завиждах на онези, които спяха. И аз се нуждаех от сън, болезнено, но умът ми не намираше покой. Освен това не умеех да спя в самолети.