Седнах отново и Леони отвори очи. Взря се в мен и примигна, сякаш се чуди къде се събужда. Изненадах се, че успя да задреме. Адреналиновият шок от отвличането на дъщеря й стихваше и неизбежното изтощение вземаше връх. Изглеждаше гузна, че е проявила такава слабост и е заспала егоистично, но аз знаех, че това е естествената реакция на тялото да се справи с унищожителния стрес.
— Добре ли си? Искаш ли нещо за пиене?
Собственикът на бар проговори у мен. Винаги съм готов да предложа питие. Стюардесите трябва просто да ми поверят количката с напитки и да си пуснат филм.
Леони поклати глава. Тишината надвисна над нас като съсипващ въздуха смог.
Понечих да си сложа слушалките. Нямаше смисъл да говоря с нея.
Тя докосна с длан ръката ми.
— Кръстили са сина ти така. Какво име щеше да му дадеш ти?
— Даниъл. Бившата ми съпруга го избра. На покойния ми брат.
Устните й се раздвижиха, сякаш вкусва името.
— Кога… изчезна Даниъл?
— Веднага след раждането. Виждал съм го само на снимката, която Ана ми даде.
— И си сигурен, че ти е дала снимка на твоето дете? — Да.
— Покажи ми го.
Показах й снимката. Тя я разгледа, после погледна към мен.
— Красиво момче.
— Нито един от родителите му не го е прегръщал — казах. — Но тук се усмихва. Как се отразява това на едно дете — да е усещало допира само на хора, които искат да го използват?
Думите се изплъзнаха неволно. Никога не говорех за Даниъл. А и с кого да говоря? С безумната молдовка, за чиято глава даваха един милион долара? Или с някогашните ми приятели от ЦРУ, които вече не ми бяха приятели? С клиентите в бара? Не. Всяка болка, която изпитвах за Даниъл, се трупаше в гърдите ми. Млъкнах. Не исках да говоря за него.
— Бди зорко над него, когато си го върнеш — подаде ми снимката Леони. — Как ти и съпругата ти се изпречихте на пътя на Ана?
— „Новем солес“ купиха съпругата ми. Беше агент на ЦРУ. И предател.
Признанието прозвуча странно в тишината на самолетната кабина. Вдигнах очи от снимката. Стюардесите се бяха скупчили в кухнята. Пътниците или спяха, или бяха надянали слушалки, изолирани в свой свят. Да, да поговорим за съпругата ми. Любовта на моя живот, жената, на която се посветих, жената, която предаде и мен, и страната ни и после се опита да ме спаси. Да поговорим за най-неразгадаемата личност, която познавам, и как машините й помагат да диша, да храносмила и да живее като призрак, окован в плът.
— Отврат… Съжалявам.
Леони явно беше майстор на омаловажаването.
— Отвратително е. Вярно.
Тя извади снимка от портфейла си. Беше износена и прокъсана, сякаш е изживяла тежки мигове в портмонето й.
— Това е Тейлър.
Беше по-едро бебе от Даниъл, два-три месеца по-голяма, с по-закръглени бузки, с по-тъмна коса и меки, сладки кафяви очи.
— Мило момиченце.
— Да. Много.
— Нямаш съпруг?
— Вече не сме заедно. Предпочитам да общувам с истински човешки същества.
— Недружелюбна раздяла?
Тя взе снимката на Тейлър и внимателно я прибра в задното джобче на портмонето, далеч от кредитните карти. Забелязах петънце от мастило на гърба, докато я пъхаше на мястото й. Пусна портфейла в дамската си чанта.
— Да.
— Как ще му обясниш, че Тейлър е изчезнала?
— Тя му е безразлична. Пет пари не дава. Видя я веднъж и категорично заяви, че не желае да я вижда повече.
— На колко е Тейлър?
— Почти на година — пое дълбок, успокоителен дъх Леони. — Тейлър е целият ми живот, Сам. Всичко.
— Ще я върнем. Ще върнем и двамата.
— Ана трябва да ги доведе в Ню Йорк — гласът й беше недоловим шепот. — Ако спази уговорката. Чудя се как ще успее толкова бързо с дъщеря ми.
— Лъже ни — казах тихо.
Очите й се стрелнаха към мен.
— Може и да ни върнат децата, но няма да искат да се навъртаме наблизо, след като… се справим с мишената — добавих. — Телефонното обаждане и църквата са лъжи, Леони. Не искат да ни заловят. Не се помайваш наоколо, след като си изпълнил задачата. Отдалечаваш се.
Тя замълча. Напрегна се, когато произнесох думата „задача“, сякаш задрямалите бизнесмени и препили комарджии край нас ще я преведат като „убийство“.