— Насилието не ти е стихия — констатирах.
Тя не ме погледна.
— Прав си — потърка лице. Приведе се към мен. Усетих дъх на ментови бонбонки. — Не го тълкувай погрешно, но и ти не ми приличаш много на убиец.
Бях убивал. Не и преди да ми отнемат жената. Но бях убивал много пъти, за да спася себе си или други хора, откакто „Новем солес“ погуби живота ми. Бих искал да кажа, че жертвите тежат мъчително на съвестта ми, но ще излъжа. Те ми бяха отнели жената, детето. Бяха ми попречили да си ги върна. Опитаха се да ме убият. Защо да изпитвам вина? Смъртта не ми доставяше удоволствие и не исках да убивам отново. Понякога сънувах убийствата и се страхувах дори да помисля, че променят съзнанието ми като на войник, видял най-непоносимите ужаси на бойното поле.
Но това дете, този Джън Мин. ЦРУ го бяха заловили в Амстердам, бяха го принудили да им предостави достъп до стругарския цех, където избухна престрелката. А сега той се беше обърнал срещу „Новем солес“. Би трябвало да му се възхищавам, да го закрилям, да го спечеля за моята кауза. Да го включа в собствения си списък на защитени свидетели, за да ми разкаже какви прекрасни мръсни тайни знае, и после да започна да изтръгвам живеца на така наречените „Новем солес“.
С него можехме да си поговорим. Най-приятното разискване на света.
Ала аз щях да го убия. Затворих очи. Той беше на колко? Двайсет и две-двайсет и три? В началото на житейския си път. Заинтригува ме идеята, че е възможно човек, едва прекрачил прага на пълнолетието, да представлява смъртна заплаха за международна престъпна групировка (това беше моята теория за природата на „Новем солес“, независимо от префърцуненото им латинско име — сигурно някой от тях бе прочел популярна книга и беше решил да заложи на нещо по-готическо, древно и загадъчно).
Не биваше да мисля за него. Трябваше просто да го убия. Да бъда оръжие. Бях способен да го направя. По-късно щях да се тревожа за духовната цена, която ще платя. Или пък изобщо нямаше да се тревожа. Но направех ли го, какъв баща щяха да бъда на сина си?
— Не съм кой знае какъв убиец — казах на Леони. — Но ще стана.
18.
Полет 903 от Лас Вегас до Ню Йорк
В първа класа ни сервираха прилична вечеря — салата със скариди, месни медальони, картофено пюре и нещо като крем брюле.
— Е, ти трябва да откриеш нашия човек. Откъде ще започнем? Знаем само, че е в Ню Йорк.
— Ако не възразяваш, ще запазя някои тайни.
— Мисля, че трябва да обсъдим варианти, ако ни предадат.
— Изгубя ли Тейлър, с мен и без това е свършено. Ще спра да дишам, Сам. Няма да съществувам.
Нямаше какво да се добави. Стюардесата спря до нас и ни попита искаме ли кафе. И двамата отказахме. Леони обяви, че ще проспи остатъка от полета. Аз затворих очи и се замислих какво ще правя.
Едно нещо наистина направих: тайно я снимах, докато спеше. Реших, незнайно защо, че ще е добре да имам нейна снимка. Тя беше жена с много тайни и можеше да се наложи да науча повече за нея.
Приземихме се на летище „Ла Гуардия“ късно. Забави ни ранна лятна буря, развилняла се над Кентъки и Охайо. Наехме кола — не исках да се доверявам на таксита и на метрото, когато ловувам хора — и подкарахме към манхатънския хотел „Клейбърн“, където Леони вече ни беше резервирала стаи. Намираха се една срещу друга от двете страни на коридора. Хотелът започваше да се разбужда, градът се раздвижваше, но краката вече не ме държаха. Силите ме бяха напуснали, защото не знаехме къде е Джън Мин.
— Лягай да спиш — каза Леони, застанала пред вратата на стаята си.
— Не мога.
— Не искам да се мотаеш около мен.
— Как ще го намериш?
Тя потупа лаптопа и вдигна мобилния си телефон.
— Това ми е работата, Куршуме — опита усмивка, но се получи ужасна отчаяна гримаса и тя го разбра. — Съжалявам. Просто се опитвам да запазя разсъдъка си.
— Джън Мин е изчезнал от Холандия. Безследно.
— Винаги остават следи — каза тя. — Винаги.
19.
Ню Йорк
В полета от Брюксел Джак седеше до прозореца; нямаше как да излети от Амстердам, „Новем солес“ сигурно следеше железопътните гари и летищата. Рики го закара до Брюксел и го остави на летището. Той влезе в тоалетна кабинка и затвори вратата. Намаза с гел и приглади косата си надолу, за да заприлича на новата си паспортна снимка. Пъхна по една закръглена гумена подплънка в бузите си, за да промени незабележимо формата на лицето си. Сложи си фалшивите зъби, които прилягаха над неговите. Това означаваше, че няма да може да се храни по време на полета, но му беше все едно. Надяна очила с леко затъмнени стъкла. Нямаше да променят цвета на очите му, но Рики каза, че всичко, което го маскира или прикрива, е полезно. Едва не се разплака, когато му слагаше очилата.