Той излезе от кабинката и се погледна бързешком в огледалото. Не биваше да намества или да вади подплънките. Приличаше на Джак Мин, но не точно, и ако беше в списъка с издирвани лица в САЩ, щеше донякъде да заблуди биометричния скенер. Носеше бяла риза, джинси и гуменки и не биеше на очи.
На летището в Брюксел не му създадоха неприятности. Стараеше се да не се озърта. Страхуваше се да не изглежда параноично, но непрекъснато оглеждаше лицата и търсеше някое, втренчено в него. Зае мястото си. До него седна възрастна жена, която тутакси извади дебела книга с меч и дракон върху обложката и я отвори на първа страница, сякаш го предизвикваше да посмее да я заговори. Той въздъхна облекчено. Изолира се от света с айпода си и се потопи в музиката на „Бийтълс“. Затвори очи, но се събуди сепнато — едната от подплънките се подаваше почти наполовина от устата му. „Добре, че не я погълнах“. Нямаше да е приятно да се задави със собствената си дегизировка по време на презокеански полет. Напъха с език подплънката обратно на мястото й и погледна спътничката си. Потънала в своя свят, тя не го забелязваше.
Ню Йорк, обвит в облаци, се разкри под него и той се взря надолу. У дома. Мислеше, че повече няма да го види. Мислеше, че никога няма да се върне. Но имаше ли избор?
Мина през митницата и си напомни да диша, докато подаваше на служителката новия си тъмночервен паспорт, идентифициращ го като Филип Лин, белгийски гражданин. Жената го огледа, сканира го и го попита какво го води в страната. Отговори, че гостува на роднини. Тя го попита къде ще отседне; той й съобщи адреса, осигурен му от приятеля на Рики. Попита го дали ще пътува извън Ню Йорк. Той й каза, че ще посети само Ню Йорк, защото никой град не може да му съперничи. Тя се втренчи в него, сякаш дружелюбният му тон помрачава сериозния момент. Той си помисли: „Какво правиш, по дяволите? Майтапиш се?“. Сърцето му се сви и замря. Жената беше едра, по-възрастна и не изглеждаше никак отегчена от работата си.
Погледна екрана на компютъра, погледна и него. Той се насили да се успокои.
В Амстердам Рики седеше с ръце върху клавиатурата. Беше проникнала в главната база с данни от белгийските паспортни служби. При запитване за белгийски паспорт от приятелска държава извършваха проверка в базата с данни на международния отдел на федералните служби по гражданско състояние. Номерът се сверяваше или чрез сканиране на водния знак, или се вписваше в паспортната база с данни на приемната държава. Изпращаха потвърждението и страната домакин получаваше в отговор одобрителен звън.
След полунощ Рики се обади тук-там и откри хакер в Антверпен, който пожела да й помогне.
— Трябва ми само — каза му тя — да подлъжеш системата да одобрява всякакви белгийски паспорти за известно време.
— Най-много трийсет минути. Не искам да оставям отворена вратичка в системата по-дълго и не искам да оставям кодове — отвърна хакерът.
— Трийсет минути.
И ако Джън Мин не успееше да мине през митницата за трийсет минути…
— Сега — каза тя в телефона.
Хакерът натисна бутона.
Според уебсайта на въздушните линии самолетът от Брюксел се бе приземил. „Не заставай в края на опашката“, помисли си тя.
Чу някой да тропа по вратата й. Стана. Наведе се и въведе код в програмата. Системата се изключи и влезе в режим на изчакване.
Рики долепи око до шпионката да види кой е и вратата се отвори рязко навътре.
Митническата служителка погледна отново към екрана на компютъра.
„За бога — помисли си Джак, — свършено е с мен“. Порази го иронията, че е американец, опитващ се да влезе в Съединените щати под чуждо име и под чужда националност. „Лицето ми. Доколко лицето ми прилича на това, което е в базите им с данни?“ Ами ако планът на Рики не бе проработил? И ако го арестуват, каква сделка ще може да сключи? Тук съм да дам на ЦРУ доказателството, което им трябва, за да закопчаят престъпна групировка. Да, добре дошъл. Пусни ме да мина.
Митническата служителка подпечата паспорта и му го подаде.
— Благодаря, господин Лин, приятно прекарване в Съединените щати.
Той кимна и се отдалечи, а жената вече се обръщаше към следващия пристигнал на опашката.
Джак не извади подплънките. Митническите агенти претърсиха чантата му и му махнаха да минава. Той гледаше да държи главата си наведена, докато прекосява терминала, сигурен, че охранителните камерите снимат, както снимат всички останали. В „Новем солес“ вече бяха доказали, че умеят да извличат информация от полицията и правителството, и той знаеше от разпечатките в бележника, че имат свои хора в няколко правителства; нищо чудно да го търсеха дори тук. Качи се във влака до станция „Хауърд Стрийт“ и после — в метрото до Манхатън. Никой не го погледна. Никой не му обърна внимание. Докато метрото фучеше към Манхатън, Джак сведе глава и изплю зъбите и подплънките в дланта си. После ги пъхна в чантата.