— Наистина не знам. Не ми е показвал никакви улики. Не ми обясни и аз не попитах. По-добре да не знам.
— По-добре е, разбира се. Имаше ли компютър?
— Нямаше. Аз му дадох мой лаптоп.
— А диск? Или флашка?
— Не видях, но може да я е скрил.
— Как да се свържа с него по телефона?
— Не взе телефон. Не мога да му се обадя. Не искаше да ме замесва, ако го заловят.
Той й повярва отново.
— Притежава улика, която ми трябва. Знаеш го.
Той плъзна дулото на пистолета по челюстта й.
— Овалът на лицето ти е прекрасен, Фредерик…
Тя заекна:
— Той… той…
— Какво?
Тя затрепери.
— Тръгна днес. Преди да тръгне, се облече… и докато си слагаше ризата, забелязах, че за гърба му е залепен плик. Той излъга и каза, че е превръзка, но разбрах, че не е.
— Колко голям плик?
Тя изобрази правоъгълник с ръцете си. Малко по-малък от лист хартия.
— Какво имаше вътре?
Тя прехапа устни. Така изглеждаше крехка, мила. „О — помисли си той, — гладът никога не стихва. Никога“.
— Рики! Ще се погрижа бизнесът ти да остане невредим, ако ми кажеш. Ще ти дам оборудване да го разшириш, млада госпожице. Или ще го унищожа. Ти решаваш.
Разбра по колебанието й, че знае. Знаеше. Може би го беше зърнала, докато Джън Мин е бил под душа или докато е спял.
— Беше бележник — каза тя. — Нещо като дневник. С червена кожена корица.
— И какво съдържаше този бележник?
— Снимки. Имейли. Компютърни разпечатки. Графики. Принтирани и залепени. Но нищо не разбрах. Нищичко. Каза, че Ник е откраднал материалите от хора, които сте изнудвали.
Наблюдателя присви устни.
— Дигитализира ли бележника?
— Не и тук. Щеше да отнеме време.
Оборудването й трябваше да бъде отнето или запазено, анализирано и проверено. Джън Мин сигурно беше оставил диря. Наблюдателя реши, че трябва да замине за Ню Йорк. Незабавно.
— Извини ме, моля те, Рики.
Той извади телефона си и нареди на човека, когото набра, да дойде в апартамента на Рики.
— Почакай малко — каза и закри с длан телефона. Обърна се към нея: — Ето какво мога да ти предложа, Рики, и съжалявам, че сделката не е по-добра. Моята групировка поема бизнеса ти. Ще продължиш да работиш, но ще вземаме петдесет процента от печалбите ти. Ако се справяш добре, ще ти помогнем да поемеш и други операции в Брюксел и в Антверпен. След малко моите хора ще дойдат тук да проверят компютрите ти и да се уверят, че ми казваш истината. После ще те оставим на мира.
— Не можеш… — заекна тя ужасено.
— Мога, разбира се. Ако откажеш или ни предадеш, ще накарам някой от подчинените ми да те натъпче с хероин и да те предаде на сводник, който ще те изнасили и ще те продаде вероятно на бордей в Нигерия, Мароко или Югоизточна Азия. Сигурно ще ти е по-леко в Азия; там смятат момичетата от Сенегал за по-екзотични и се отнасят по-добре с тях.
Тя се втренчи в него безмълвно, с разтреперана брадичка.
Той посочи телефона.
— Чакам.
— Махай се оттук, по дяволите!
Той стана и я зашлеви силно. Тя залитна и събори купчина пиратски дискове с играта „Спондж Боб“, които се разпиляха по пода.
— Приемаш условията на врага или ставаш уличница, кучко. Избирай! Няма да те чакам цял ден.
Тя го погледна с разтреперани устни.
— Приемам условията.
— Правилно решение! Ще видиш, че се отнасям много добре към служителите си. Освен ако не ме предадеш. Тогава ще мечтаеш за самоубийство, защото смъртта ще ти се струва най-малкото зло.
Наблюдателя отдръпна длан от телефона и набра друг номер.
— Доведи някого, който разбира от компютри. Искам да знам какви снимки са сканирали тук, какви имейли са изпращани, дори да са изтрити. Не позволявай на Рики да припарва до системите.
Той се заслуша.
— Не, човече, не я изнасилвай. Дръж се прилично с нея — намигна на Рики. — Вече е една от нас.
Прекъсна връзката.
— Мисля, че когато го открием, Джън Мин ще разбере, че си го изпяла. Дотогава го остави да мисли, че си загрижена за него. Обади ли ти се, не му казвай нищо. Предупредиш ли го, сделката ни пропада.
Той я потупа по темето; тя подскочи.
Наблюдателя пое към летище „Шипол“ да хване следващия полет до Ню Йорк.
Бележник. Кому би хрумнало да се страхува от бележник? Кому би хрумнало, че един бележник може да го унищожи?
21.
Хотел „Клейбърн“ Манхатън
Разбудих се стреснато. Бях заспал с дрехите върху леглото. Изтощението бе надделяло над трескавата възбуда, завладяла ме през последните часове. Мразя да спя с дрехите; сънят сякаш винаги се пропива в материята. Тропането по вратата се повтори. Настойчиво. Бях сложил табелката „Не ме безпокойте“. Протегнах ръка за пистолета и после си спомних, че нямам. Да пътуваш с оръжие изисква много документи. Щях да си взема по-късно от моя бар „Последен миг“.