— А аз имам право въобще да не ми пука.
Оставих пет секунди да отминат в тишина.
— Така… Да използваме за отправна точка предположението, че нещо лично го свързва с Ню Йорк.
Леони кимна.
— Открием ли какво е, откриваме и него — обърна се тя към лаптопа. — Ще се залавям за работа. Благодаря за закуската.
— И какво? Аз ще чакам? Не.
— Имаш ли идея как да си полезен? — Гласът й прозвуча рязко. — Аз ще го намеря, ти ще го убиеш, Куршуме. Твоята задача е по-лесна.
— Не се налага да моля изчанчените си приятелчета за помощ — казах.
Излъгах. Имах източници от средите на „Кръглата маса“, но не възнамерявах да споделям това с нея. Продиктувах й номера на мобилния си телефон. Вместо да го запише, тя го повтори на глас.
— Къде отиваш? — попита, когато тръгнах към вратата.
Не й отговорих. Нямаше смисъл. Нейният начин щеше да отнеме прекалено много време.
22.
Челси, Ню Йорк
Повечето кодови имена във фирмата не са майтапчийски, но неговото беше — Фейджин, главатарят на крадците от Чарлс-Дикенсовия „Оливър Туист“, който прибира бездомните лондонски деца и ги превръща в джебчии. Моят познат Фейджин беше осъвременил литературния герой.
Отидох до Челси с метрото. Вече наближаваше пладне и по улиците се разхождаха купувачи и оглеждаха произведенията на изкуството, изложени по витрините на многото галерии. Тръгнах към последния известен ми адрес на Фейджин. Надявах се да не се е преместил. Изкачих се до последния етаж на сградата, почуках и се заслушах. Превъртях бравата и влязох.
Апартаментът беше просторен (не ми се и помисляше колко струва) и все още негов. На стената висеше снимка на Фейджин и съпругата му — усмихнати на фона на тропическа гора. Той беше кльощав и имаше червеникава брада и много тъмни кафяви очи. Мръсните чинии от закуската бяха натрупани в мивката. Каната с кафе беше пълна. Аз живеех в полупразни полуапартаменти-полуофиси над барове; започвах да забравям какво е да живееш в истински дом. С Луси имахме красив дом в Лондон, близо до Британския музей — уютно място, където да се връщаш вечер, изпълнено с повеи от живота, който си изграждахме. Но сега беше по-добре да не мисля за това. Предполагате навярно, че човек, избрал името на Фейджин от „Оливър Туист“, едва ли би откликнал на сантиментална молба да ми помогне да спася горкото си дете.
Апартаментът беше с четири спални. В едната имаше легло от „Икеа“. По мебелите и по пода се валяха мъжки и женски дрехи, Фейджин си падаше мърляч. Във втората спалня имаше шест компютъра върху дълга маса, стол с бобови шушулки и телевизор с модерна конзола за игри. Фейджин продължаваше да прилага старите си трикове.
Двама млади оливъртуистовци — около шестнайсетгодишни — седяха пред компютрите, надянали слушалки. Музикалният пашкул им попречи да ме забележат. Отидох в кухнята, извадих ябълка от хладилника на Фейджин и я измих. Взех нож от шкафа, защото не познавах шестнайсетгодишните, и се върнах в компютърната зала.
Захапах ябълката и застанах зад първия Оливър Туист. Той беше слабовато хлапе с кафява къдрава коса и осеяно с пъпки лице. Беше съсредоточен върху компютърния екран, а пръстите му чаткаха по клавишите.
Надникнах над рамото му. Екранът беше пълен с компютърни кодове, но с коментари на руски. Огледах ги. Интересна лудория замисляха оливъртуистовците.
Извадих едната му слушалка и казах:
— Здрасти! К’во прайш?
Той подскочи в стола. Очите му се разшириха при вида на ножа в ръката ми.
— Уф…
Другото хлапе — афроамериканец, малко по-голям, носеше блуза с щампа на „Ню Орлиънс Сейнтс“, джинси и най-грозните жълти гуменки, които някога бях зървал — се изстреля от стола. Показах му ножа и той спря.
— Какво правите? — попитах отново.
Не отговориха.
— Русия или Китай сте взели на мушка днес, момчета? — престорих се, че не съм чел над раменете им и отхапах отново от ябълката. — Или друга държава? Фейджин обича да прецаква Египет и Пакистан.
Отново не отговориха. Спогледаха се.
— Мълчанието ме отегчава — заявих. — Приисква ми се да си поиграя с ножа.
Нима не съм мил? Човек, който заплашва тийнейджъри.
— Русия — обади се фенът на „Сейнтс“ след малко. — Залагаме софтуерни бомби в електрическата им система.
— Звучи много патриотично — казах. — Скоро ли ще дойде Фейджин?
Фенът на „Сейнтс“ кимна.
— Да, отиде да донесе нещо за хапване.
— Да не ви свърши любимият „Ред Бул“?
— Хмм… всъщност останахме без „Пепси“ — каза хилавото хлапе.