— Животът на детето ти? Не ставаш ли мелодраматичен?
Не знаеше нищо за живота ми. Доколкото ми беше известно.
— Търся млад хакер с китайско потекло, вероятно отрасъл тук, в Ню Йорк.
— О, това стеснява кръга — подбели очи той. — Наистина. Лявата или дясната колонка от телефонния указател предпочиташ?
— Познаваш ли хакер, изчезнал през последните една-две години?
— Не.
Забелязах скръстените му ръце да се стягат за миг. Налагаше се да задавам много точни въпроси, за да получа полезен отговор. Основният принцип на Фейджин е, че информацията и разузнаването са единствената валута. Наистина.
Отворих мобилния си телефон. Не казах нищо. Просто исках да го види. Сега той беше по-страшен от зареден пистолет.
— Мисля, че е от Ню Йорк и е извършил нещо лошо, принудило го да се скрие под фалшиво име, Джън Мин, в Делфтския технологичен университет. Върнал се е в Ню Йорк. Поел е огромен риск, макар да има всички основания да прокопае тунел под някой холандски канал и да се спотаи там през следващите десет години. Според мен причините са семейни.
— Много азиатски хлапета учат информатика, но малцина се посвещават на хакерство. Културни задръжки. Китайските деца повече уважават авторитета — огледа Фейджин върховете на пръстите си. — Не че си падам по стереотипи и генерализации. Наистина.
— Колко познаваш?
— Е, неколцина. Минавали са през моя… хмм… лагер. Пазя им данните.
— Защото не искаш да проговорят за работата ти, или защото пак ще ти потрябват?
— И двете. Ако ти ги покажа, ще си тръгнеш ли?
— Трябва ми име, Фейджин.
— И после какво?
— Няма да споменаваш на „Специални проекти“, че съм бил тук, а аз няма да дам домашния ти адрес и истинското ти име на многото ти врагове отвъд океана.
— Обиждаш ме. Не мисля, че ще го направиш, Сам.
— Става дума за детето ми. Правилата са зачеркнати.
Той стана. Последвах го до един от компютрите.
Приведох се към екрана. Исках да се уверя, че няма да изпрати имейл на Огъст или на другиго от „Специални проекти“. Хакерите са по-ловки и по-неуловими от джебчиите. С едно натискане на бутона Фейджин можеше да преформатира цялата мрежа. Да ги наблюдаваш пред клавиатурата е като да гледаш кобра да се надига бавно от плетена кошница.
— Имам досиета на всички оливъртуистовци — каза той.
Вписа парола за достъп — прекалено бързо и не успях да я разчета. После още една и още една. Видях файл на име ТУИСТ. Отвори я. Появиха се десетки имена. Той избра няколко и досиетата им се отвориха. Включително снимките. Едва ли Фейджин ги беше заснел лично; приличаха на откраднати от паспорти или шофьорски книжки. Дори от ученически бележници. Някои деца изглеждаха тринайсет-четиринайсетгодишни. Правителството ви в действие, дами и господа!
Той запрехвърля снимките, а аз ги оглеждах.
— Не, не, не — повтарях.
Беше прекалено да се надявам, че Джън Мин е работил за него; иначе щеше да дотърчи право тук, за да се предаде.
— Не са на Джън Мин.
— Джън Мин… Джън Мин… Помня един Джак Мин.
— Джак Мин. Твърде сходно е с Джън Мин. Не го бива за псевдоним.
— Не ставай глупав. Джън е фамилията, не Мин. Приятелите са го наричали Мин, а не Джън. И добрият псевдоним се помни лесно.
Той седна и потърси в Гугъл Джак Мин. Появиха се новинарски съобщения. Снимка.
— О, да — каза Фейджин. — Същият.
Беше младият китайски хакер.
— Той е. Какво е направил?
— Не го познавам лично. Говореха, че проникнал в лаптопа на Брус Спрингстийн. Откраднал албум, който още записвали.
— Какво безочие! И затова е беглец?
Фейджин се поколеба.
— Хмм… не. Много го бивало да пробива защитата на копирни машини.
— Копирни машини? — повдигнах вежди аз.
— Да. Служебни копирни машини. Повечето имат микрочипове и интернет връзка. Влизат в интернет, ако нещо се повреди. Смъкват програма, ако проблемът е софтуерен, или поръчват части.
— И Джак Мин… тършувал в копирни машини?
— Да. Пренаписвал софтуера им.