Позволи му да вземе плика.
— Да, тежи. Благодаря.
— Може ли да поговорим няколко минути?
— Само няколко минути? — попита тя и той долови едва чутата болка в гласа й.
— Не за дълго. Знам, че си заета, мамо.
Това беше рефренът от младостта му: „Не сега, Джак, заета съм. Да, скъпи. Ще видя рисунката ти след малко. Мама е заета. Мога да ти помогна за домашното по математика по-късно, Джак. Сега съм заета“. И накрая: „За какво искат да говорят с теб полицаите? Имам среща с посланика“. Спомни си как веднъж, когато беше на девет, заяви, че е посланикът на Кидония, детската държава, и тя се засмя и го прегърна, без да съзнава, че това е зов за внимание. Джак се поздрави мислено, че е прикрил горчивината в гласа си.
— Всъщност не съм заета и много се радвам да те видя.
Тя протегна ръце и го прегърна неловко. За последно го беше прегърнала, когато преди две години се дипломира предсрочно в Нюйоркския университет. Преди ФБР да се появи на прага им да го търси. Той устоя на изкушението да я прегърне, да я притисне силно, толкова силно, че да не може да му се изплъзне.
Тя го помилва по лицето. Той се опита да не затвори облекчено очи.
— Какво е това? Имаш хирургически белег на гърлото.
— Стана случайно.
„Простреляна ме, мамо. Раниха сина ти“.
Не, не можеше да го каже, призля му дори при мисълта как думите се надигат в гърлото му.
— Как?
— Няма значение.
— Има значение, разбира се. Защо не ми се обади, Джак? Къде беше?
— Няма значение.
Очебийната лъжа едва не го задави, но той просто я задържа в прегръдката си. След миг ръцете й го докоснаха по гърба и го притиснаха предпазливо.
— Добре ли си, Джак? Да влезем вътре? — попита сепнато тя.
Той се отдръпна от нея и усети по лицето си сълзи, смесени с дъждовната влага. Засрами се. Тя не каза нищо, докато той ги бършеше с опакото на дланта си. Нейното лице беше сухо. Както винаги.
Тя беше дипломат, затова той отговори дипломатично:
— Да. Омръзна ми да бягам, омръзна ми да се крия. Исках първо да те видя. Преди да отида в полицията.
Не, мамо, дойдох да се сбогувам — искаше му се да й каже. Сбогом завинаги. Не биваше да идвам. Толкова е трудно.
— Ще влезем вътре, ще пийнем кафе и ще се обадим на адвокат.
„Човек на действието както винаги“ — помисли си той.
— Нека първо да поговорим. Ти и аз. Преди адвокатите, нали?
Майка му мина бързо край портиера и те се изкачиха мълчаливо с асансьора. Искаше да види лицето й, но гледаше как от чадъра се стича вода върху пода. Джак влезе в жилището и въпреки задушната пролетна топлина усети хлад. Апартаментът беше същият, какъвто го помнеше — съвършен като от списание, декориран с колекцията й от китайско изкуство по червените стени и снимки на майка му с президенти, бизнесмени, дипломати и други знаменитости. Допълваха ги творби от различните й постове в Държавния департамент — Хонконг, Виетнам, Южна Корея, Перу, Люксембург. Беше събирала мозайка от целия свят, парченца красота от всяко място, за да украси гнездо, където никоя друга птица не желае да живее. В един ъгъл имаше семейна снимка на него и на баща му. В периферията на живота й, на границата на кръга.
— Искаш ли безкофеиново кафе? — попита тя.
— Имаш ли обикновено? Изморен съм.
— Хмм… не. Кофеинът вече ми действа разрушително.
„Само храната ти се отразява разрушително, мамо“, помисли си той. Чувстваше се разкъсан между копнежа и негодуванието — два края на едно и също въже, прерязващо сърцето му.
— Нека бъде безкофеиново тогава.
— Гладен ли си?
— Не.
Той я последва в кухнята, където тя се засуети около кафе машината.
— Как си, мамо?
„Не биваше да идвам тук“. Завладя го ненадейно изкушение да й разкаже всичко, да се впусне в обширно признание за опасността, която го дебне, да я помоли за помощ. „Сбогувай се и тръгвай. Не поглеждай назад. Иначе нищо добро не те чака“.
— Добре съм.
— Още ли работиш като консултант?
— Да, от време на време. Обмислям дали да не напиша нова книга.
— Радвам се.
Тя сипа вода в кафе машината.
— Къде се криеше, Джак?
— В Холандия.
— Трябваше да се досетя. Толкова много младежи от цял свят се тълпят край каналите. Заради дрогата си отишъл там, предполагам.
— Не, мамо, учех в университета. Пробвах марихуана, но предпочитам да прочета хубава книга или да отида на кино.
Тя примигна. Върху устните й затрептя усмивка.
— В университета. Бягаш от полицията и се връщаш в училище.
— Е, под чуждо име.
— Как се сдоби с нова самоличност? С дипломи? Как плащаше таксата за обучение?