— Утре трябва да се обадим на адвокат.
— Имаш право, мамо. Утре, нали?
Майка му се обърна към него с колеблива усмивка.
— Имам право? За пръв път ми го казваш. Не знам как да отговоря.
— На твое място не бих казал: „Предупреждавах те“. Защо просто не се насладиш на правотата си? За разлика от друг път.
Смехът й го изненада.
— Добре, ще поликувам. Радвам се да те видя, Джак, наистина.
— Мамо…
Неловката тишина се спусна като завеса. И двамата сякаш не знаеха какво да кажат, как да хвърлят мост към другия.
— Ще ми се да не бях ходил в Амстердам, мамо.
Прииска му се да улови думите, увиснали във въздуха.
Какво го прихвана да си признае? Беше безсмислено. Дойде да се сбогува, преди да изчезне в Австралия, във Фиджи или Тайланд, или където щеше да отиде с парите от ЦРУ. На какво се надяваше? Тя не знаеше за какво е дошъл. Беше просто някой, с когото трябва да се сбогува.
— По-добре да бях избрал затвора. Все някога щях да изляза на свобода. Сега никога няма да бъда свободен.
Тя не продума. Само кафе машината бълбукаше в тишината.
— В какви нови неприятности си се забъркал, Джак?
Усети как клепачите му се сгорещяват. Примигна.
— Не съм се забърквал в неприятности, мамо. В нови неприятности.
Насили се да се успокои, но чувствата се надигаха в гърдите му.
— Не ме лъжи, Джак. Знам… че не ти помагах много — мачкаше тя кухненската кърпа. — Позволи ми да ти помогна сега.
— Не мога.
— Можеш.
— Аз… забърках се с много лоши хора… Наистина лоши, мамо. Не знам…
Тя пристъпи към него.
— Разкажи ми.
— Те… едва не ме убиха. Простреляха ме. Раниха ме тежко. После изпратиха в болницата човек да ме убие.
Видя как майка му пребледнява от ужас.
— О, божичко, Джак…
— Убих го. Убих го и избягах и мисля, че ще се опитат да ме убият отново.
Майка му смачка кърпата на топка. Не тръгна към него и той забеляза как обмисля следващите им ходове.
— Беше самозащита — каза той.
— Разкажи ми всичко.
Той й разказа.
— Видя ли пистолета, преди да го удариш?
Въпросът прозвуча като удар.
— Той стреля по мен, мамо. Не ми ли вярваш, за бога?
— Вярвам ти. Разбира се. И после побягна?
— Да.
— И сетне какво?
Не искаше да й казва за бележника, залепен за кръста му.
— После един приятел ми помогна да напусна Холандия. С белгийски паспорт.
Обясни го с тон на ученик, признаващ, че е избягал от училище.
— Влязъл си в Съединените щати под чужда самоличност, докато холандската полиция те издирва?
— Налагаше се.
— Джак, винаги ли правиш точно обратното на това, което трябва? — Тя остави кърпата върху плота. — Дали да не си сипем нещо по-силно с кафето?
— Съжалявам, мамо.
Тогава тя го изненада.
— Не се извинявай, Джак. Не се извинявай, че си оцелял. Че си останал жив.
— Разприказвах се повече, отколкото трябваше.
Тя бе тръгнала към плота и думите му я заковаха на място.
— Повече, отколкото трябваше? Не възнамеряваше да бъдеш откровен с мен?
— Щях да разкажа всичко на адвоката — излъга той. — Не исках да те тревожа.
— О, Джак. Мислиш ме за уязвима вдовица?
Два жегвания в едно.
— Не си уязвима, мамо. И няма нужда да ми напомняш, че си вдовица. Все още си майка.
Думите се разпиляха като живак, по-бързо, отколкото можеше да ги спре.
— Имаш право. Имаш право. Не биваше да ти говоря така, когато баща ти умря… Е, стореното — сторено. Но не съм виновна аз, че избяга и се забърка в още по-големи неприятности.
Той примигна.
— Не те виня, мамо.
— Нищо подобно. Виниш ме, че съм била лоша майка. Мислиш, че съм лоша майка.
— Не. Не мисля.
Не успя да я погледне в очите.
Тя смени милостиво темата.
— Защо точно те преследват тези хора?
— Дълга история.
— Ще отложа ангажиментите си този следобед — каза тя. — Ще измислим стратегия. Само ти и аз. Искат да те убият, защото знаеш нещо?
— Да.
— Какво знаеш?
— Всъщност не знам нищо. Но те смятат, че знам.
Да й каже истината означаваше да я изложи на опасност. Не биваше да го прави. Грешките му бяха погубили баща му; не искаше да губи и майка си.
— Добре. Но разполагаш с информация, която да предоставиш на полицията. Трябва да сключим сделка, Джак. Затова те питам. С какво разполагаш?
Както винаги дипломат, както винаги готова да преговаря. Прииска му се да й обърне гръб и да си тръгне. Просто да излезе пред вратата. Дали щеше да извика полицията, преди да е стигнал до асансьора? Или ще остави единствения си син да изчезне отново, защото в крайна сметка така ще си навлече по-малко главоболия?