— Не. Никой не го видя. Иска днес да остане тук.
Тишина.
— Радвам се, че ме предупредихте. Благодаря.
Джак Мин се отдалечи бавно от кухнята. Тръгна на пръсти към стаята си, към съскащите струи гореща вода.
Грабна раницата си. Остави душа да облива порцелана. Откъм банята се виеше пара като пръсти, махащи за сбогом. Той хвърли към стаята си последен скръбен поглед. После забърза към входната врата.
— Джак? — извиси се гласът на майка му.
Той погледна към нея.
— Сбогом, мамо — каза.
— Излъга ме! — извика тя.
И той разбра, че има предвид душа и че е разгневена, задето я е подвел.
— Сбогом. Завинаги. Обичам те въпреки всичко.
— Джак, чакай! Почакай! Те ще отменят обвиненията. Обадиха ми се. Първи се свързаха с мен…
Знаела е, че ще дойде? Завладя го страх. Втурна се напред. Не можеше да чака асансьора. Краката му затрополиха по стълбището.
Притича през фоайето и излетя на улицата. Тича по целия път до метростанцията на 59-а улица. Качи се в първия пристигнал влак. Присви се върху студената пластмасова седалка, притиснал раницата към гърдите си.
„Изпратете някого. Може да окаже съпротива“. С кого, по дяволите, говореше? Кой й се беше обадил, преди да пристигне?
Невъзможно. Майка му не би го направила.
Стигна станцията на Юниън Скуеър и после смени влака. Пое към Бруклин и слезе на станция „Бедфорд Авеню“ в Уилямсбърг. „Не се доверявай никому“, рече си. Видя какво убежище и помощ е склонна да му предостави майка му.
Излезе на Дригс Авеню, пресече улицата и огледа лицата на пътниците, слезли от влака с него. Дали майка му се беше обадила на някого? Дали са го проследили? Предателството й го порази до дъното на душата му.
„Ще отменят всички обвинения“. Кои, по дяволите, бяха те?
Трябваше да е много предпазлив. В ума му започна да се оформя план.
26.
Манхатън
По пътя към метрото написах съобщение на Леони. Казах й, че истинското име на Джън Мин е Джак Мин, и й заръчах да тръгне с колата под наем и да ме чака на адреса на Източна 59-а улица. Бяхме съвсем близо до целта.
Ако не откриех Даниъл — е, такъв изход не можех да си представя. Суровите думи на Ана — „Няма да го продам на мили хора“ — вибрираха във вените ми като бодлива тел. Даниъл, с моите очи и с устните на майка си, продаден на човек, който ще го измъчва, ще го използва и в крайна сметка ще го убие, когато реши, че вече му е непотребен. Или ако оцелее, преживяният ужас ще го превърне в прекършена, объркана, сломена личност. Не бях прегръщал Даниъл, не бях го виждал със собствените си очи, но не можех да го обрека на такава участ. За нищо на света.
Странно беше усещането да пътувам с метрото, готов да извърша убийство. Мъж, който миришеше на ментови бонбони, застана твърде близо до мен, момиче с морава рядка коса се взря в обувките ми и през слушалките й в миг долових далечни Моцартови трели да се понасят из метрото като изгубени туристи. Двамина срещу мен разговаряха на португалски и аз се заслушах. Прекараш ли детството си, обикаляйки целия свят, усвояваш по нещичко от много езици. Разговаряха за приятел, обсъждаха предимствата и недостатъците му, усмивката му, скъперничеството му, когато избира ресторанти… Нормален ежедневен разговор, а аз седях и обмислях как да убия хладнокръвно един младеж.
Срещу сградата, в която се намираше апартаментът на Сандра Мин, имаше суши бар. Беше декориран в семпъл минималистичен стил. Озвучаваше го жалка японска попмузика, но поне я бяха пуснали тихо. Главният готвач изглеждаше много ядосан. Кълцаше намръщено змиорките, морските таралежи и безобидните сьомги. Мърмореше на японски и едва се сдържах да не го посъветвам на родния му език да се запише в курсове за овладяване на гнева. По лицето му се четеше колко обича да реже плът. Беше добре, че човек като него разполага със съзидателен отдушник.
Взех си обяда и седнах втренчен във витрината. Рибата, оризът и уасабито ми се струваха безвкусни. Силният утринен дъжд беше отслабнал. Сега денят сивееше, а вятърът носеше дъх на неразразила се буря. Не видях нито госпожа Мин, нито сина й да влизат или да излизат от сградата. Не исках да мисля за него като за Джак. Джак Мин звучеше като име на хлапе, което би могло да ми бъде съученик във всяко американско или англиканско училище в четиринайсетте различни държави, където изпращаха родителите ми — служители в благотворителна агенция — по време на скиталческото ми детство. Бяха добри хора, но по-загрижени да спасят света, отколкото да обърнат повече от пет минути внимание на собствените си деца. Обичах ги, а сякаш и те ме обичаха и това изчерпаше темата. Сигурен съм, че някой психолог би запълнил охотно цял ден с дисекция на младостта ми и връзката й с откраднатото ми дете. Но аз не бих оставил никое дете на произвола на съдбата. Независимо дали е мое или не. Има принципи, които си длъжен да отстояваш.