Леони седна до мен.
— Откри го?
— Да.
— Без база с данни.
Прозвуча, сякаш съм мамил.
— Да.
Тя отвори лаптопа.
— И сега какво? Ще седим тук, ще го чакаме да се появи и…? — сниши глас тя. — Ще го застреляш на улицата?
— Не.
Преглътнах последната хапка суши от чинията. Доставях си само храна, не удоволствие. Очакването да убиеш някого те убива отвътре.
— Ще направим само каквото иска Ана — каза тя и аз се почудих как ще реагира, ако взема клечката, оплескана със соев сос и уасаби, и я напъхам в ухото й.
— Досега свърших и моята работа, и голяма част от твоята — напомних й. — С всеки изминал миг губиш право на глас.
— Добре, Сам. Използвал си източници, с каквито не разполагам. Но аз открих за Джак Мин нещо, което не знаеш.
— Какво?
— Не мисля, че ще дойде да види майка си.
— Защо не?
— Тя го упреква за смъртта на баща му.
Погледнах я.
— Откъде разбра?
— Създадох мрежа от имена около Джак Мин — отвърна тя. — Наистина е учил в Нюйоркския университет и аз издирих хора, които са били във фейсбук профила му, преди да отмени регистрацията си. Реших да разширя търсенето, да видя колко връзки ще открия, да проверя при кого би могъл да се скрие.
Не попитах как е разкрила тази информация; беше вмъкнала крадливите си невидими пръсти в правилната база с данни или беше платила на други да го направят.
— И?
— Един от приятелите на Джак е написал блог за него. Баща му починал от сърдечен удар, когато разбрал, че ФБР издирва Джак, за да го разпита за незаконно манипулиране на копирни машини и кражба на поверителни данни от правни фирми и софтуерни компании. Умрял е тук… Пред очите на Джак.
— Негов приятел е писал за това?
Не е за вярване! Сега хората споделят в интернет неща, които навремето не биха казали на родителите си. Известна потайност не е излишна. Ще си призная, че не проумявам нуждата да споделяш в Туитър и фейсбук всеки трепет, предизвикан от телевизионен сериал, от лошо обслужване в ресторант или от безинтересна новина. Веднъж разглеждах пет минути Туитър и останах с усещането, че присъствам на партия покер, където всички веднага разкриват ръцете си върху хладната зелена покривка на масата. Предполагам, че всеки бивш шпионин е неспособен да превъзмогне необходимостта да не огласява мислите и тайните си. Но Джак Мин беше хлапе и следователно бе оставил електронни трохи пред нозете на приятелите си.
„Винаги остават следи“, беше казала тя и сега ги беше открила.
— Приятелят му е писал за майката на Джак.
Тя отвори лаптопа и го обърна към мен, за да прочета: „Мисля, че разбирам скръбта, защото баба и дядо починаха, когато бях малък, а кучето ми умря миналата година. Смъртта е част от живота. Не разбирам обаче обвиненията. Бащата на моя приятел Джак починал, защото изпаднал в шок от нещо, в което обвинили Джак, но не било доказано. И дори Джак да го е извършил, правилно ли е да го упрекнеш за смъртта на баща му? Що за майка би казала такова нещо на сина си? Благодарен съм, че моята майка не е такава“.
„Мили Боже“, помислих си. Какво сме правили, когато е нямало блогове? Дали някой би изпратил такова писмо до вестника? Или би обсъждал върху ораторска трибуна в ъгъла на парка личен семеен въпрос, поставяйки същевременно себе си в центъра на вниманието.
Погледнах отново към входа на сградата на госпожа Мин. Портиерът стоеше зад стъклото и наблюдаваше дъжда.
— Значи Джак и мама Мин не са близки.
— Но той е отчаян. Наистина отчаян.
— И какво…?
— Ако смята да се предаде на ЦРУ, значи възнамерява да изчезне. Може би иска майка му да замине с него. Или идва да се сбогува. Последно сбогом.
— Не знам.
Не исках да знам какви са подбудите на Джак Мин. Не исках да го възприемам като… личност. Исках да знам къде се намира в определен момент и къде ще успея да го убия, без да ме заловят. Затворих очи. „Новем солес“ щяха да ме превърнат в чудовище, както доктор Франкенщайн съшива останки от трупове и задвижва похабените вени и мускули с електричество. Не знаех какво ще бъде, когато стана от лабораторната маса. Надявах се само да бъда баща с дете.
Но не исках да вниквам в… проблемите на Джак Мин. Те скоро щяха да приключат.
Бащата на Джак Мин беше умрял пред очите му. Замислих се за Дани. За брат ми, не за сина ми.