Затворих я и се вслушах в тишината. Нямаше никого. Не носех оръжие. Обиколих стаите. Дневна, декорирана с произведения на изкуството от Китай, Африка и Южна Америка. Маска на маите ми се мръщеше от стената. Кухня. Кафе машината беше включена, лек аромат на тъмно френско кафе витаеше във въздуха. Дълъг коридор и голяма спалня. Безупречна. Женска стая — с ухание на жена, фина смесица от ириси и парфюм на „Диор“. Съпругата ми използваше същия парфюм и за миг скръбта замъгли бдителността ми. Споменът за кожата на любимата жена е способен да отприщи цяла лавина. Аз го отпъдих.
Тръгнах отново по коридора. Подминах кабинет, където надникнах през прага. Голямо бюро, мъжествено тежко, което не подхождаше на излъчването на останалата част от апартамента.
Влязох в спалня, застинала в постколежански кехлибар. Стаята на Джън Мин. Диплома в рамка от Нюйоркския университет. Сбирка от книги, но никакви учебници — само любими четива. Износена история на Хонконг — дали е бил щастлив там? Биографии на компютърни пионери като Чарлс Бабидж, Ада Лавлис и Стив Джобс. Епични фентъзита от Джордж P. Р. Мартин. Няколко комикса за Айрънмен, Спайдърмен и Авенджърс.
От стената ме наблюдаваше лицето на Джак Мин, заснет на колежански празници от професионален фотограф. Усмивката му изглеждаше измъчена, сякаш увеселенията не са му стихията. Косата му беше по-дълга, а лицето — по-закръглено. Приятелите му обикновено се усмихваха ослепително и прегръщаха закрилнически кльощавите му рамене. Усмивката му беше свенлива, но искрена.
Той беше просто хлапе, по дяволите, най-обикновено хлапе, което щях да убия.
Апартаментът беше хладен, но по гръбнака ми се процеди ручейче влага и аз влязох в банята. Погледнах ваната. Капчици вода още осейваха порцелана. Банята беше до неговата стая. Нямаше смисъл някой друг да се е къпал там.
Джак Мин беше идвал тук. Скоро. Най-много преди час. Бях го изпуснал на косъм, пристигайки в наблюдателницата си в суши бара само с няколко минути закъснение.
Даниъл можеше да умре, защото го бях изпуснал.
Тънък слой прах покриваше бюрото в стаята на Джак. Изглежда не беше оставял нищо върху него. Забелязах леката вдлъбнатина върху леглото, където беше седял.
Беше идвал тук и си бе тръгнал. Без майка си. Дали бе успял да се сбогува? Беше ли отказала тя да му помогне? Синът ти, когото полицията издирва, се завръща и след час семейната среща е приключила, той е побягнал, а мама е в лимузина с шофьор, който изглежда така, сякаш е тренирал боксьорите от руския олимпийски отбор.
Какво е търсил тук Джак Мин? Нещо повече от сбогуване с майка си?
Върнах се в спалнята й и я претърсих бързо, но старателно. Не открих нищо интересно — Сандра Мин беше свела живота си до най-необходимото. До леглото имаше малък елегантен телефон. Взех го и натиснах звездичка и 69. Телефонът иззвъня.
На четвъртия път някой вдигна. Но последва само тишина.
Зачаках. И от другата страна чакаха. Чувах тихо дишане.
Рискувах:
— Обаждам се от името на госпожа Мин.
Другият затвори.
На кого би се обадила, когато синът й се върне, изникне изневиделица за неочаквана среща? Той ли беше изпратил шофьора на лимузината?
Влязох в кабинета. Бащата на Джак Мин, Ръсел, беше започнал бизнеса си във врящото гърне на хонконгския пазар на недвижими имоти и после бе основал компания тук. По стените висяха негови снимки в рамка с други известни предприемачи, нюйоркски знаменитости, усмихнати политици. Имаше няколко снимки с Джак; прегръщаше сина си през рамо. Хората явно обичаха да прегръщат Джак. Навярно беше от онези младежи, които предизвикват желание да ги закриляш, да ги подслоняваш. Насилих се да не се заглеждам твърде дълго в снимките. Не биваше да го възприемам като нечий син, като Даниъл. Трябваше да остане просто мишена, безлика, неодушевена. Не исках да научавам нищо за него, трябваше да разбера само как да сложа край на живота му.
Нямаше снимки на госпожа и господин Мин заедно. По тънкия слой прах върху бюрото не личаха следи. Госпожа Мин очевидно не го използваше; нямаше папки и документи. Върху монитора танцуваше скрийнсейвър. Някой беше сядал пред отдавна недокосваната клавиатура. Джак.
Побутнах мишката и компютърът се събуди. Не беше защитен с парола, фон на екрана беше снимка на Джак и баща му. С едно кликване проверих наскоро използваните програми — „Уърд“, „Файърфокс“, „Ексел“. Включих ги, прегледах историята на всяка и отворих най-скорошните файлове. Папките в „Ексел“ бяха отпреди повече от година и Ръсел Мин ги беше използвал за делови цели. Документите в „Уърд“ бяха също на Ръсел Мин — предимно свързани с бизнеса му, но единият беше писмо до сина му Джак.