Зачетох го с чувството, че надничам в гроб. Не исках да го правя, но не успях да се сдържа; все едно се бях натъкнал на отворен дневник.
„Скъпи Джак. Първо — знаеш го, но трябва да го кажа — обичам те. Каквото и да направиш, сега или за в бъдеще, няма да помрачи любовта ми към теб. Искам да споделиш какво те тревожи. И искам истината, колкото и да е болезнена. Искам да знам какво мислиш, че си направил. Искам да ми кажеш. На мен, а не на майка си. Нека си остане между нас. Защото не мисля, че тя ще…“
Тук писмото прекъсваше, сякаш Ръсел Мин беше решил да не продължава с неизречени, стаени мисли. Какво бе решил да не изрича за прекрасната си съпруга дипломат? Дали сърдечният удар го бе поразил, преди да довърши изречението? Сверих датата на документа. Денят, когато беше умрял. Това сигурно беше последното послание на Ръсел Мин. Даниъл, ако те открия, обещавам ти последните ми думи до теб да не бъдат недовършено изречение.
Проверих историята на браузъра. Последният посетен уебсайт беше на собственост в Бруклин, Уилямсбърг. Уебсайтът на фирмата на Мин изброяваше седем търговски имота и само този беше празен и без наематели. Според браузъра предишните шест проверки бяха до една за имотите на Мин. Джак беше прегледал всички притежания на баща си и беше открил единственото неизползвано.
Добро място за укритие? Запомних адреса на безлюдната сграда.
Претърсих бюрото. Оказа се почти празно — изтеклият паспорт на Ръсел Мин, химикалки и моливи, бележник с избледнели записки: „Варианти за Джак — да се предаде на полицията, да го оставя…“. После — нищо, сякаш някой бе прекъснал мисълта му като документа в „Уърд“. В едно чекмедже имаше връзки с ключове с надписи — адреси, старателно отбелязани със синя химикалка. Прегледах ги. Ключовете за сградата в Бруклин ги нямаше.
Празна постройка, където той контролира достъпа. Съвършеното място да се предаде на ЦРУ и да сключи сделка с Огъст. Беше дошъл за ключовете.
Проучих набързо компютъра на Ръсел Мин. Джак Мин беше хакер, от онези хлапета, чиито пръсти се чувстваха самотни без клавиатура. Имаше доказателства срещу „Новем солес“ и вероятно ги беше скрил и тук. Но в историята на машината нямаше и следа от нови файлове, нито за свалени или записани документи, нито за изпратени имейли. Дори не си беше направил труда да изчисти историята на браузъра. Може би Леони щеше да разплете загадката. Изключих лаптопа от външната клавиатура и монитор.
Една идея закръжи в ума ми. Може би това, което има срещу „Новем солес“, не е в компютър. Навярно е действителна улика. Нещо, което носи. Вероятно хакер, който знае колко уязвими са повечето компютри, няма да повери информацията си на машина.
Трябваше да го открия. Веднага.
Беше взел ключовете от сградата в Бруклин. Може би там възнамеряваше да се скрие, може би натам се бе запътил в момента.
27.
Морис Каунти, Ню Джърси
Ако има нещо по-лошо от това да се чувстваш безпомощен, то е да се чувстваш безполезен.
Леони стискаше трескаво волана и следваше лимузината. Сам беше открил Джън Мин, или по-скоро Джак Мин, а тя беше направила… какво? Пилееше си времето, като тършува в бази с данни и подкупва хакери да разбулват тайните на човека, промъкнал се в страната. Седеше пред клавиатурата, докато смахнатите убийци държаха в плен детето й и… Сега какво? Не знаеше как се преследва. Непрекъснато очакваше лимузината да отбие от шосето и шофьорът да я изгледа с многозначителна усмивка как го подминава. Измъчваше се, че може би е разбрал и злорадства как всеки миг може да се отърве от нея. Или по-лошо. Може би щеше да я убие, за да защити госпожа Мин.
Дали беше от ЦРУ? Или от „Новем солес“? Но защо тогава просто не предаде госпожа Мин на Сам?
Лимузината се насочи на запад, към предградията на Ню Джърси край Магистрала 80. После сви на север по 206-а към езерото Хопатконг. Дъждът се раздели като завеса; по небето се появиха сиво-сини пролуки, бледа слънчева светлина заструи от тях като шепа пясък, процеждаща се през пръсти. Леони спазваше дистанция от две коли между себе си и лимузината. Всеки път, когато друг автомобил се опиташе да се вклини пред нея, тя стисваше зъби, не отстъпваше и си мислеше: „Господи, помогни ми да не ги изгубя“. Докато пресичаха Парсипъни, едва не се сблъска на два пъти с коли, пресичащи лентите, които тя отказваше да пропусне. Ръцете й трепереха върху волана. Лимузината отби от магистралата към горист терен. Табели оповестяваха, че паркът е частна собственост, и предупреждаваха строго нарушителите. Тя поизостана; беше по-опасно да се приближи твърде много до лимузината. Копнееше за цигара.