Лимузината изчезна зад завой, заслонен от дъбови дървета. Тя продължи напред и ако шофьорът на преследваната кола я наблюдаваше, ако я подозираше, щеше да си помисли, че е сгрешил.
Така се надяваше.
Паркира приуса край шосето сред гъста дъбова горичка. Можеше да почака Сам. Така щеше да е най-добре.
Ами ако задачата на шофьора бе да елиминира госпожа Мин? Или да я разпита къде е Джак? Тогава всичко беше изгубено. Със Сам трябваше да го открият първи и да го ликвидират, преди да успее да издаде „Новем солес“. Тя потрепери.
Опита да се обади на Сам. Включи се гласовата поща. Каза му къде е и че ще тръгне пеш по пътя, по който беше поела лимузината. Постара се гласът й да не трепери.
„Останеш ли в колата, детето ти ще умре. Не се страхувай. Ще се справиш. Всичко зависи от теб“.
Усети прилив на сила. Щеше да се справи.
Леони излезе от колата и тръгна през гъстата гора. Виждаше тънката лента на павирания път, по който лимузината беше поела. Стигна ограда, висока над два метра. Още една табела „Преминаването забранено“. Тя се изкатери по оградата, използвайки табелата за опора. Изтърколи се в буйната трева.
Затича успоредно на пътя, без да напуска убежището на гъстите дървета. Кал полепна по обувките й; въздухът тежеше от влага. Капки дъжд, задържали се по листата, падаха по раменете и главата й.
Пътят зави отново. Останала без дъх, тя се изкатери върху хлъзгави от дъжда скали. Искаше да провери какво правят шофьорът и госпожа Мин. Успееше ли, щеше да отведе жената. Защото ако госпожа Мин беше ключът към следващия ход на Джак, значи тя трябваше да принадлежи само на нея и на Сам.
„Природа“, помисли си Леони. Въздухът миришеше натрапчиво на мъх и рохкава пръст. Не беше толкова зле тук. Трябваше по-често да се отделя от компютъра. Представи си как отива на дълъг излет — макар да не беше ходила на излет от малка — привързала Тейлър към гърба си, а топлите слънчеви лъчи озаряват лицата им. Не във Вегас. Там е твърде горещо. Щеше да заведе Тейлър на езерото Тахо. Скоро, когато всичко това свърши. Ще се разхождат под сянката на дърветата, ще показва на детето цветята, ще им останат прекрасни спомени. Ще прави нещата, които се заричаше, че ще прави, ако има дете… ако има още един шанс.
Скръб скова лицето й.
Ще се справиш…
В далечината Леони чу женски вик, кратък и пронизителен. Сякаш вятърът донесе звука и го положи в скута й като подарък.
Тя застина за миг. После хукна между дърветата. Хлъзгаше се и губеше равновесие по калния склон. Спусна се до пътя, който свиваше рязко и свършваше точно пред стара къща. Видя паркираната отпред лимузина и никаква друга кола. Къщата се нуждаеше от боядисване и от дърводелец; стари образи изплуваха в съзнанието й. Между нея и къщата се стелеше обширна морава, която трябваше да пресече.
Никаква следа от шофьора и от Сандра Мин.
Леони прекоси тичешком моравата. Изкачи се на верандата, стараейки се да не вдига шум. Дъските проскърцваха тихо и всяко стенание на дървото я пронизваше като нож. Очакваше всеки миг шофьорът да изскочи през вратата. Но тя не се отвори. Леони притисна ухо към прозореца. Заслуша се. Не чу нищо освен собственото си пресекливо дишане.
Сам, къде си, за бога? Ела тук, моля те. За секунда й хрумна, че може би този човек, агент на ЦРУ или не, е пипнал Сам. Оставили са някого в дома на семейство Мин да чака Джак и са убили Сам.
Ами ако трябва да спася сама детето си? Сам-самичка. „И по-лоши моменти си преодолявала“, помисли си.
Завеси, плътни, избледнели от годините, закриваха прозорците. Верандата беше гола. Не предлагаше почти никакво укритие.
„Странно — рече си Леони — разсъждавам като войник“.
Шмугна се зад ъгъла на верандата и тръгна към пристроения гараж. Снишаваше се и се придвижваше бързо. Толкова се възгордя от себе си, че за момент не усети как бодличките на електрошока се забиват в нея. Палката обаче я запрати с танцова стъпка в избуялите розови храсти край верандата. Цветята избодоха лицето й, а електрическият удар надигна в костите й болка като вода, нахлуваща в тръба.
Тя се обърна и видя как шофьорът на лимузината натиска с палци бутоните за нов удар.
Последното, което усети, беше ароматът на розовите цветчета, смачкани под тялото й. Той я обгърна като пелена, устните й се изкривиха и тя се опита да извика на Сам да й помогне.