28.
Източна 59-а улица, Манхатън
Втурнах се тичешком към фоайето. Портиерът стоеше до стъкления вход и когато ме видя да излизам от асансьора, понесъл лаптоп, влетя през вратата. Е, влетя доста учтиво.
— Сър, знам, че трябваше да се възстановите, но това е частна сграда…
Аз го ударих с юмрук точно по нежното място между ръба на челюстта и устните. Той се олюля назад и забих юмрук и в корема му, а после в уязвимото сухожилие на врата му.
— Съжалявам — казах. — Наистина, господине.
Той се свлече. Аз коленичих, пребърках му джобовете и открих пропуск. Изправих се и тръгнах бързо по коридора. Видях врата с надпис „Охрана“. Отворих вратата с пропуска. Наемно ченге стоеше пред редица екрани. Хвърли се към мен, посягайки към кобура си. Аз го съборих и му взех оръжието. Казах му да седне. Той се подчини.
— Обърни се. И не, няма да те убия.
Блъснах го три пъти по тила с пистолета и той припадна. Застанах пред охранителната камера. Пренавих видеозаписа. Видях се да влизам, видях госпожа Мин да излиза. Видях хора да влизат и да излизат енергично, все едно във вените им тече еспресо. После се появи той.
Джак Мин. Тръгваше си, по-скоро бягаше от сградата. Пред входа сви наляво.
Върнах записа още по-назад и го видях да влиза в сградата с майка си. Този път го пуснах бавно.
На друг монитор една жена слезе от асансьора и изкрещя, когато видя падналия портиер. Добре, времето ми изтече, благодаря за филма.
Езикът на тялото на Джак Мин беше красноречив. Хлапето беше притеснено. Носеше два пазарски плика и непрекъснато ги заплиташе в краката си. Забелязах и малката раница върху гърба му, с която си беше тръгнал. Докато чакаха асансьора, непрекъснато се озърташе, без да поглежда към майка си.
А госпожа Мин… Личеше си, че срещата не е радостна. Не докосваше детето си. Не поглеждаше към детето си въпреки дългата раздяла. Взираше се в застлания с плочки под и в часовника си. Дали имаше уречена среща? Изглеждаше така, сякаш иска да се измъкне от собствената си кожа и да изчезне. Току изтръскваше дъждовните капки от чадъра си — действие, спасяващо я от необходимостта да гледа детето си.
Спрях дигиталния запис. Изтрих го от появата на Джак досега и после изключих камерите. Нямаше смисъл да запомнят и мен.
Излязох бързо покрай жената, привела се над припадналия портиер. Тя притискаше мобилен телефон до ухото си. Извика ми да й помогна, но аз не откликнах.
Влях се в тълпата минувачи. Исках да се измъкна възможно най-бързо от квартала. Стигнах в подземната станция на метрото, качих се на влака за Гранд Сентръл и там слязох. Открих магазин в подлеза и купих раница, за да прибера лаптопа.
Набрах мобилния телефон на Леони, но не ми отговори. Това никак не ми хареса. Вероятно не обичаше да говори, докато шофира, но за мен сигурно би направила изключение.
За миг се почувствах раздвоен. Знаех адреса на пустата сграда, където щеше да отиде мишената ми, а ако планираш убийство, празна постройка в Ню Йорк е най-удобното място за това. Но сега ми се стори, че сгреших, като накарах Леони да последва лимузината. Джак беше напуснал апартамента на майка си и тя може би знаеше къде е, а може и да не знаеше. Аз знаех адреса — действителна, туптяща диря — а Леони беше тръгнала с колата ни за зелен хайвер.
Вятърът разкъсваше дъждовните облаци като сиви дрипи; слънцето се появи на небето слабо като чай.
Айфонът иззвъня в джоба ми. Телефонът, който Ана ми беше дала.
— Да?
— Сам?
Леони. Гласът й беше напрегнат, скован, уплашен. Когато устните са подути, произношението се променя; не успяваш да оформиш думите правилно.
— Да?
— О, божичко, прецаках се, прецаках се, моля те…
После чух гласа на шофьора на лимузината:
— Изпратил си тази жена да ме следи. Кой си ти?
— Не я наранявай.
— Ако не искаш да я нараня, ела да си я прибереш.
Не. Не сега. Знаех адреса, където Джак най-вероятно щеше да се скрие. Джак Мин беше на една ръка разстояние.
„На какво си готов, за да спасиш детето си?“, беше ме попитала тя.
Избор. Какво бих направил, за да спася детето си? Щях ли да жертвам тази жена, която практически не познавах? Тъничък ужасен гласец ми прошепна: „Не се нуждаеш от нея. Ти откри Джак, не тя. За какво ти е, с какво ти помогна да спасиш детето си?“. Надигна се от тъмните дълбини на душата ми, но когато се бориш за живота на детето си, това е жестоката истина. Деветте слънца нямаше да ми върнат Даниъл, нямаше да върнат дъщерята на Леони, ако Джак Мин успееше да се предаде на ЦРУ.
— Препоръчвам ти да ме изслушаш внимателно, господине. Вземи си кучката. Или ще й прережа гърлото.