Чух как Леони поема рязко дъх и казва:
— Недей, не!
Не разбрах дали говори на мен или на шофьора. Последва пронизителен писък.
— Къде си? — успях да попитам.
Той ми каза адреса и ме упъти как да стигна до Морис Каунти в северен Ню Джърси, на около четирийсет и пет минути с кола оттук.
Изключих телефона. Вземех ли погрешно решение, щях или да изоставя на произвола на съдбата жена, която почти не познавах и която очевидно ме презираше, или детето си.
Ако бях на нейно място, какво бих искал да направи? Да ме остави да умра? Абсолютно. Върви и спаси детето ми, независимо какво ще се случи с мен. Върви!
Не подозирахме, че ни дебне друг враг освен „Социални проекти“, които не биха ни отвлекли и заплашили със смърт. Увлечен от трескавото издирване на Джак Мин, не бях обмислял такава възможност. Но се сблъсквах с нея.
Излязох навън и застанах на тротоара сред топлата влага. Затреперих. Все едно всички нерви в тялото ми бяха свързани с електрическата мрежа. Позволих си трийсет секунди слабост и после спрях да треперя. Отложих решението. Сега най-голяма опасност грозеше Леони. Не можех да я оставя да умре. Нито нея, нито другиго.
Тръгнах. Трябваше ми кола.
След няколко пресечки видях паркинг. Четирима мъже в костюми слизаха по рампата да се слеят с потока от минувачи. Предприех предпазлива маневра, блъскайки се точно в онзи, чиято ръка беше пъхната в десния преден джоб, докато се качваше на тротоара.
— Господи, гледай къде вървиш, смотаняко — озъби ми се той.
— Съжалявам — казах.
Поех по рампата към паркинга и изкачих бързо стълбите. Дори не погледнах какви ключове съм откраднал от джоба му, докато не стигнах до второто ниво. Ключодържателят беше с логото на „Мерцедес“. Обиколих тичешком паркираните коли, натискайки бутона за автоматично отключване, докато фаровете на един „Мерцедес СЕ“ не светнаха срещу мен.
След минута вече поемах към тунела „Линкълн“.
Ако я спасиш, а Джак Мин се измъкне…
Не биваше да се разсейвам. Трябваше да се съсредоточа. Да не губя време. Шофьорът на лимузината очевидно не си губеше времето и аз си помислих: „Дано да няма задръстване или някоя катастрофа. Дано мъжът, чиито ключове отмъкнах, да не разбере. Дано портиерът и охранителят да са добре след моите крошета. Прости ми всичко, което правя, за да спася сина си. Помогни ми да не се проваля“.
29.
По магистрала 206, Ню Джърси
Щатът градина. Забравяме, че Ню Джърси напълно заслужава името си, когато пълзим в задръстванията по безкрайния лабиринт от улички в предградията. Карах с възможно най-висока скорост и дъждът, пристигнал бързешком от Атлантика, премина над мен. Беше като ръка, която мие чиния. Въздухът миришеше на влага, на свежест и на обновление.
Продължавах напред. Не използвах навигационната система в колата — ако вече беше обявена за открадната, не исках системата да издаде къде съм. Затова не я включих.
Добре. Основният въпрос сега беше — кой е похитил Леони и госпожа Мин. Майката на Джак се беше обадила на някого. После шофьорът на лимузината я беше взел. Не бих изключил „Специални проекти“. Ако и те като мен бяха разбрали, че Джак Мин е новото им най-добро приятелче (възможно е Фейджин да бе проговорил), нищо чудно да бяха прибрали госпожа Мин, за да я защитят от „Новем солес“. Вероятно дори биха опитали да ме примамят наблизо, преструвайки се, че застрашават живота на Леони. Ако в онази къща ме чакаше Огъст, добре, щяхме да поговорим и той навярно щеше да ми позволи да направя няколко снимки на уж мъртвия Джак Мин, ако хората му го бяха заловили.
Но… Но… Ако Огъст беше замесен в тази операция, с мен нямаше да разговаря шофьорът на лимузината. Щеше да ми се обади Огъст. Нали?
Не бях оптимист, че „Специални проекти“ са заловили Леони. Сигурно беше страшният „някой друг“. Враг, когото не познавам.
Телефонът, който Ана ми даде, позвъни отново, когато се насочих към адреса.
— Да? — казах припряно.
— Здрасти, Сам.
Ана Тримейн.
— Какво?
— Искам да знам докъде си стигнал.
— Ще ти се обадя, когато задачата е изпълнена.
— Леони откри ли информатора?
— Ще ти се обадя, когато задачата е изпълнена — изрекох отчетливо, рязко.
— Знаеш ли? — подхвана тя. — Не мисля, че си чувал как плаче детето ти. Днес е много нервно. Е, и двете бебета са тъжни. Питам се… дали усещат колко е… несигурно положението им?
Чудя се как да опиша тъмната пелена, обвила сърцето ми. Думите ми убягват. Беше просто чернота. И в най-лошите си мигове не бях го изпитвал — когато видях брат ми да умира на надрасканата видеолента, когато похитиха съпругата ми на опожарената улица, когато ме измъчваха и ме обвиниха в предателство, когато се задушавах до смърт, защото не можех да дам на фирмата отговори, които не знаех. Бях си получих дозата от наистина лоши моменти. Свръхдоза дори. Този миг беше още по-мрачен. Нахлуваше в мен и петнеше душата ми с нещо ужасно. Впрегнах цялата си воля да продължа да дишам равномерно.