— Правя каквото поиска. Не го наранявай. Не ги наранявай.
— Но задачата още не е изпълнена и ти отказваш да ми кажеш какво става — въздъхна тя. — Сега си играя с малките му пръстчета, Сам. По-крехки са от китайски порцелан.
Съобщих й накратко какво знам и какво правя в момента. Тя помълча няколко секунди. Накрая се обади:
— Слушай, Сам. Чуй сина си. Ще оставя телефона точно до него.
И аз чух в слушалката леко дихание, тихо гукане. Синът ми. За пръв път го чувах. Нежно „аххх“, бебешко възклицание, щастливо беззъбо гъргорене.
После пресеклив плачлив ропот. Не беше доволен. Отегчен или по дразнен от телефона до лицето му.
— Даниъл, Даниъл, татко е.
Все едно можеше да разбере. Сякаш гласът ми значеше нещо за него; мекият ми баритон му бе чужд като всеки друг звук, който не беше чувал. Думите ми, гласът ми не го успокояваха. Не бях мислил какво ще му кажа. Той беше бебе, какво би разбрал? Нямах опит с бебета. Бях най-малкият в семейството.
— Даниъл, татко е. Идвам да те взема.
Той запротестира, заплака. Сигурно искаше Ана да го вдигне отново. Искаше Ана. Догади ми се при тази мисъл. Искаше жена, готова да го нарани. Това се нарича истинска невинност.
— Скоро ще дойда, сине. Скоро ще бъдем заедно. Нали? Татко е, Даниъл. Обичам те. Обичам те.
Обичах го наистина, въпреки че не бях го виждал.
— Обичам те…
— Сам — отново гласът на Ана. — Чуй ме…
30.
Морис Каунти, Ню Джърси
Леони отлепи очи от пода. Шофьорът явно не беше предвидил две жертви; имаше само един чифт белезници, с които беше привързал госпожа Мин към другия дървен стол. Беше завързал Леони с въже от килера в къщата. Дневната изглеждаше тясна, тапетите бяха стари, старомодни и плесенясали. Къщата приличаше на попътна спирка, място, използвано рядко. Леони седеше със сгънати под тялото й колене и следеше как шофьорът крачи напред-назад. Беше отишъл в предните стаи, за да наблюдава през прозорците кога ще пристигне Сам.
— Помогни ми — прошепна й госпожа Мин.
Леони я погледна.
— Интересно какво си представяш, че мога да направя. Госпожа Мин не очакваше такъв отговор.
— Той не е от ЦРУ. Не е. Казаха, че ще изпратят някого. — ЦРУ?
— Да! — каза госпожа Мин.
Леони се приведе към нея.
— ЦРУ издирва сина ти.
— Тази сутрин ми се обади мъж. Твърдеше, че е от ЦРУ. Каза, че Джак вероятно ще се върне у дома. Да им се обадя, ако дойде. Аз… не знаех дали да му повярвам, но отидох за всеки случай в магазина. Купих любимите лакомства на Джак.
Звучеше объркана.
Леони я погледна.
— Къде е синът ти?
— Не знам…
— Кажи ми.
— Тръгна си, не…
Леони се изви назад и удари с глава жената.
— Кажи ми къде е!
Госпожа Мин изкрещя от гняв и болка.
— Хей! Хей! — влетя шофьорът на лимузината в стаята и ритна Леони по гърба. — Стига!
Промърмори нещо в отворения си телефон, прекалено тихо, и го изключи.
— Не си от ЦРУ! — каза госпожа Мин. От ъгълчето на устата й се стичаше кръв, а по челото й личеше синина от удара с глава, който Леони й беше нанесла. — Нямаш право да ме държиш тук. Не си го и помисляй. Ще ме потърсят.
— Ти — обърна се шофьорът към Леони. — Ти действаш със Сам Капра.
Тя не отговори и той й изкрещя на английския си със силен акцент:
— Кучко! Търпението ми се изчерпа!
Започна да я рита. Силно. Първият удар я събори на земята.
Накрая й зададе въпрос, който мозъкът й регистрира смътно през пелената от болка. Абсолютно непонятен въпрос:
— Къде е жената на име Мила?
31.
Морис Каунти, Ню Джърси
Видях приуса под наем, паркиран сред малка горичка. Завих, изкачих стената и тръгнах по дълъг павиран път. Видях табела с надпис: „Частна алея. Влизането забранено“. В края на виещия се път се изправяше къща от началото на двайсети век, която навремето е била великолепно имение или лятна вила. Леони беше пробвала да се промъкне незабелязано, но мен ме очакваха. Единствената възможност беше да се придвижа право към къщата.
Телефонът ми иззвъня отново.