— Мини през главния вход. Никакви игрички или кучката умира пред очите ти.
Кратко и сладко.
Изкачих просторната веранда, отворих вратата и влязох в широкото антре.
— Насам — извика ми глас.
Тръгнах напред и свих вляво. Озовах се в помещение, което някога е било библиотека или кабинет. Шофьорът на лимузината явно беше бивш бойскаут. Беше изключително добре подготвен. В колана на панталоните му беше затъкната електрошокова палка. Брадичката на Леони изглеждаше насинена.
— Добре дошъл — каза той. — Бързо оздравяваш след пътни произшествия.
— Витамини и мляко.
— Не подхранват мозъка — констатира той. Почука Леони по главата с пистолета, за да подчертае думите. — Мисля, че знаеш протокола.
— Не съм въоръжен — отговорих.
— Лъжец. Ако те проверя и се окаже, че имаш пистолет, ще пратя по един куршум в палците на кучката.
Извадих оръжието на охраната, затъкнато в колана на кръста ми, и го пуснах на пода.
— Ритни го насам.
Послушах го.
— С кого играеш? — попита ме.
— Със себе си и с моя милост — отвърнах.
Той притисна дулото на пистолета си към главата на госпожа Мин и тя изпищя.
— Не ти вярвам. Не знам кого поставяш на първо място — партньорката си тук или мишената си.
— Не искам никой да пострада.
— Тогава ми кажи с кого играеш?
— С никого — отговорих. — Търсим сина на госпожа Мин.
— И решихте, че я водя при него?
— Да. Но съм сгрешил.
Той се позасмя ехидно. Понеже вече не бях въоръжен, притисна двата пистолета към главите на жените. Предизвикваше ме.
— Колебая се коя предпочиташ да оживее — каза.
— И двете.
Деляха ни десет крачки — достатъчно време да ме застреля, ако помръдна.
Знаех, че блъфира поне с госпожа Мин. Някой му беше заповядал да я доведе тук като заложничка или за разпит.
— С „Новем солес“ ли си? Защото тогава сме от един отбор и е възникнало недоразумение.
Хрумна ми, че Ана може би е предложила възнаграждение за главата на Джак Мин. Искаха го мъртъв, независимо дали аз ще го убия.
— Новем… какво?
— „Девет слънца“.
— Звучи като префърцунен ресторант.
Измери ме с очи от главата до петите. Госпожа Мин го изгледа гневно.
— Ти отговаряш на въпросите, не аз. Коя е приятелката ти?
— Казва се Леони.
— И къде да намеря Мила? Пообработих тази тук, но тя не знае.
Не очаквах такъв въпрос. Какво, по дяволите, ставаше?
— Нямам представа.
Той плъзна пистолета към окото на Леони.
— Искам да ми кажеш как да открия Мила.
— Мила се свързва с мен, когато реши — отвърнах.
— Ще ми кажеш как да я открия или ще убия една от двете.
Той притисна дулата силно към черепите им; госпожа Мин простена, Леони прехапа устни и впери очи в моите.
— Не съм сигурен коя. Ще разберем, когато дръпна спусъка. На пет. Едно… Две… Три…
— Понякога се срещаме в бар — отговорих припряно. — Тя ми се обажда. Тя избира бара.
— Уточни какво означава „понякога“.
— Веднъж седмично, когато съм в Ню Йорк — излъгах. — Но зависи от нея, не от мен.
Той се втренчи изпитателно в лицето ми.
— Седни на пода. Дръж си ръцете зад гърба.
Подчиних се. Той отлепи пистолета от главата на Сандра Мин и го прибра в кобура. После извади мобилен телефон от джоба си. Натисна няколко бутона. И каза на руски:
— Да, сър. При мен е. Казва, че се среща с жената всяка седмица в някакъв бар, но тя му се обажда.
Заслуша се трийсетина секунди.
— Да. Добре.
Затвори телефона.
Трудно е да наглеждаш трима затворници, когато единият не е завързан. Сега искаше да говоря. Но не беше ме обезвредил; използваше жените като заложнички, но стоеше на разстояние от мен. Жените ме възпираха.
Но него го възпираше фактът, че не е господар на собствената си съдба. Обаждаше се някому. Наричаше го „сър“. Приемаше заповеди и за да не го разбера, разговаряше на руски по телефона. Не искаше да знам, че той не е… на върха на тотемния стълб.
Ала не извади отново втория пистолет. Чувстваше се сигурен. Наблюдавах го. Измина минута. После още една. Той не ни застреля, нито ни попита нещо, нито ни каза какво следва.
— Тишината ме смущава — отбелязах.
Той очевидно не споделяше скрупулите ми.
— Нека позная. Шефът ти нареди да не ни задаваш повече въпроси.
Той се втренчи в мен.
— Сигурен съм, че не иска да узнаеш колко струва информацията, с която разполагаме. За да не решиш да си отрежеш парче от пая.
— Млъкни — каза той. — Отегчаваш ме. Дори не се опита да се бориш. Страхливец.