— Каза ли ти колко дават за главата на Мила?
— Млъкни — повтори той, но след кратка пауза.
— Предполагам, че щом пристигне, ти ще изкопаеш гробовете. И толкова — заявих. — Обзалагам се, че няма да ти даде дори един процент от печалбата за Мила. На час ли ти плаща? Затова сигурно си дошъл в страната на безкрайните възможности — да чистиш пръстта от ръцете си, докато шефът ти прибира безумна сума, благодарение на твоята помощ.
Той се взря в мен. Устните му се разтвориха и забелязах тънка струйка слюнка да се процежда по тях.
— Каза ти да ни пазиш, докато дойде.
Помълчах една минута.
— Не ти каза колко струва и синът на госпожа Мин, нали?
Той продължаваше да се взира в мен. Преглътна.
Вече бях провесил примката през врата му, така да се каже. Реших да я пристегна.
— Понастоящем за главата на Мила е обявена най-високата цена в света. Толкова дават само за терористи и президенти. Аз знам как да я намеря, а ти ще предоставиш информацията на шефовете си и ще им позволиш да приберат печалбата. Е, няма проблем, сигурно за награда ще измиеш лимузината.
— Интересно коя, по дяволите, е Мила? — обади се Леони.
— Млъкни — нареди й шофьорът. Погледна отново към мен и се засмя. — Защо искаш аз да спечеля повече от шефа си? От това не зависи дали ще живееш или ще умреш.
— И мен са ме прецаквали босове — казах. — Много зле. Не харесвам шефовете, защото винаги върша трудната, опасната работа, а те обират овациите. Мила ми е шеф и не възнамерявам да умра за нея.
После изиграх коза:
— Един милион. Толкова дават. И познавам хора, които ще платят поне милион, а вероятно и двойно за сина на госпожа Мин. Откраднал им е нещо и те си го искат. Твоят шеф ще вложи и тези пари в банката.
Обърнете внимание колко ме бива да танцувам степ. Обичам да импровизирам.
Той не продума, само продължи да ме гледа втренчено.
Телефонът му иззвъня. Той го отвори и каза на руски:
— Да?
Заслуша се и рече:
— Да, мога да остана по-дълго. Разбира се. Искате ли… искате ли да ги разпитам?
Тишина.
— Да, сър.
Прекъсна връзката.
— Нека позная. Не иска да разговаряш с нас — обадих се аз. — Обичам да излизам прав.
— Ще се забави.
— И не желае да разбереш какво знаем. За да не решиш да извлечеш изгода.
— Не искам да го ядосам — заяви той.
— Разбира се — съгласих се. — Онзи дърпа юздите. Какво ти остава? Той ще прибере три милиона долара. Милион за Мила, милион за хлапето и милион за това, което е откраднало.
Онзи прехапа устни.
— Какво, по дяволите, правиш? — попита Леони. — Млъкни.
Тя се вторачи в мен. Цевта на пистолета на шофьора не се отлепяше от косата й.
— Защо да не сключим сделка? — предложих. — Пускаш тези двете и ти и аз прибираме парите. Заедно.
Той се засмя.
— И защо да ти се доверя?
— Защото ти казах истината и ти подозираш, че имам право, а босът ти не ти е казал нищичко. Само ти заповядва и те оставя да поемеш целия риск — подчертах последните думи. — Ти си момче за всичко. Не си играч. Не си готов, предполагам.
— Млъкни — каза Леони.
— Ти мълчи! — сряза я шофьорът. — Пусна ли ги, ще отидат в полицията.
Винаги е забавно, когато човек без много мозък започне да обмисля положението.
— Няма. Хората, които плащат премиите, държат децата им — казах. — Контролират ги. Ще се приберат у дома и ще плачат за децата си.
Понякога се случва неочакваното. Понякога думите са бомба. Очите на Леони се ококориха шокирано, брадичката й затрепери. Тя обърна глава и пистолетът на шофьора опря право в челото й. Тя се взря в лицето му, присви се. Той я погледна. После допусна грешка. Погледна към мен.
— Откъде да знам, че говориш истината?
Да лъжеш е лесно. Не знам защо психолозите твърдят, че е трудно. Лъжата е най-лесното нещо на света. Истините са далеч по-трудни.
— Обади се на шефа си и му обясни какво съм ти казал — рекох. — Кажи му, че знаеш къде е Мила точно в този момент и че струва един милион. Виж как ще реагира. Чуй какво ще ти нареди да направиш.
— Ами ако убия тези двете и с теб сключим сделка? — попита той.
Изпитваше ме.
— Сам, стига! — каза Леони с глас като бодлива тел.
Свих рамене. Той се усмихна.
Има два типа убийци. Едните не убиват, освен ако не е абсолютно наложително, а другите го правят с лекота. Шофьорът беше от вторите. Обичаше надмощието. Обичаше да контролира. По душа беше нищожество и убиването го караше да се чувства велик. Аз го бях принудил да осъзнае незначителността си, да види истината за себе си. Не е трудно. Реакцията издава дали си готов да убиеш без колебание. Вярвам в делата, така да се каже.