— Лесно я жертваш — каза ми той.
Погледна към Леони, сякаш обмисля размера на загубата. Тя срещна очите му. Пистолетът опираше в челото й и от десет крачки усещах какъв гняв излъчва, усещах искриците неприкрита ярост и безпомощност.
— Точно както постъпва твоят шеф с теб. Изхвърля те като непотребна вещ.
По-късно, когато го прехвърлях отново в ума си, реших, че тези думи преляха чашата. Отключиха нещо у Леони. Идеята, че изхвърлят някого. Едва по-късно разбрах каква тънка струна съм дръпнал. По онова време сметнах, че си е помислила за Даниъл и за дъщеря си. Не възнамерявах да й прехвърлям отговорността за битката.
Исках само да го разколебая, да пробудя алчността му и ако пристъпи към мен да поговорим, да го нападна. В този момент Леони атакува. Избра точно момента. Не спести сили. Ако човек е завързан за стол, атаката не е кой знае каква — по-скоро е тласък. Тя се възползва от факта, че шофьорът стоеше до нея, и стовари цялата си тежест и тежестта на стола върху него, подтиквана от разбушувалата се ярост.
Защото той щеше да се намеси и детето й да умре, да го изхвърлят като непотребна вещ заради него.
Леони се хвърли към шофьора като борец на тепиха; краката й го избутаха и той се олюля и се стовари върху Сандра Мин, която надлежно изпищя.
Аз се втурнах напред.
Времето не се забави. Във филмите винаги забавя ход, но в тази мръсна стара къща то сякаш забърза, ускори се необратимо. Пистолетът на шофьора изгърмя два пъти и аз чух вик. Скочих към тях със затворени очи. Шофьорът отблъсна Леони. Вдигна я заедно със стола и я хвърли към мен — разчиташе, че ще се смиля и ще я уловя. Сгреши. Сниших се и краката на стола остъргаха гърба ми. Тя се блъсна в стената зад мен, високо горе, и падна върху мръсния дървен под. За да я хвърли обаче, онзи беше пренесъл тежестта си назад и двете му ръце бяха заети. Хвърлих се върху него. Притиснах го към стената и забих лакът в гръкляна му да го счупя. Но го улучих малко по-нагоре и нараних по-скоро брадичката, отколкото гърлото.
Блъснахме се пак в стената и той изви крак около моя. Паднах и видях пистолета. Стискаше го здраво и китката му се насочваше към мен. Хванах цевта и я отблъснах. Той лежеше върху мен, в по-силната позиция, а аз държах пистолета му с дясната си ръка. С лявата нанесох удари върху всяко чувствително място — гърлото, слънчевия сплит, тестисите. Три бързи жестоки удара. Той изсъска от болка и лошият му дъх ме лъхна в лицето. Вкопчих се по-здраво в ръката му и му счупих китката. Чу се силно хрущене. Забих лакът в гърлото му и той се закашля и изплю кръв.
Пари срещу дете. Познайте кой се бори по-упорито.
Леони се приземи върху нас. Столът й се беше разцепил и я бе освободил от въжетата. Тя издърпа пистолета от пръстите му. Той се опита да я халоса с лакът по лицето, но пропусна.
Леони взе пистолета. Но вместо да го застреля, побягна, за да отдалечи оръжието от обсега му. Изстреля един куршум в белезниците на госпожа Мин, заключени за най-горната напречна дъска на стола, и издърпа жената извън стаята. Остави ме да се справя сам с шофьора.
Той ми нанесе едно кроше по лицето със здравата си ръка и аз паднах върху разбития стол на госпожа Мин. Облегалката беше с напречни дъски, разхлабени от старост. Импровизирано оръжие. Грабнах стола с една ръка и го стоварих върху него. После отново. Пак и пак, отбягвайки ударите, които той се опитваше да ми нанесе. Той извика — от болка и отчаяние.
Стисках здраво стола и го налагах с всички сили. Единият крак се счупи, откъсна се от разхлабените си гвоздеи и аз го хвърлих настрани. Шофьорът се претърколи и аз ударих пода. Седалката се разглоби и изтрополи настрани. Виждах кръвта, покрила лицето му и ръцете ми. Той изръмжа; разпадаше се като стола. Знаеше, че ще го пребия до смърт.
Заотстъпва назад към прозореца.
— Кажи ми кой е босът ти и ще те пощадя — казах му.
Той изломоти нещо и се прехвърли през прозореца. Вдигна ръце да опази пребитото си тяло и се търкулна върху тревистия хълм. Скочи едва от пет стъпки, но изглеждаше, сякаш пада от по-голяма височина.
Последната голяма част от стола, останала в ръката ми, беше дъска от облегалката, от която стърчаха трески. Отчупих ги. Сега държах тояга от твърдо дъбово дърво, дълга две педи и с връх, одялан като заострено копие.
Скочих през прозореца след него.
Той се препъваше между дърветата, пришпорван от инстинкта за оцеляване. Но аз му бях счупил китката — а сигурно и някое ребро — и скоростта му не бе на ниво. Беше изгубил контрол върху днешния ден и съдбата не му се усмихваше. Напредваше под сянката на дъбовете и когато се заспускахме надолу по хълма, кракът му се натъкна на оголена бяла скала и той падна тежко.