— Искаха сделка… да защитят Джак… и мен. Ако той дойде, трябваше да го задържа вкъщи, докато те пристигнат…
— С кого от ЦРУ разговаряхте, госпожо Мин?
Но тя не искаше да обсъжда това. Не и с последните дихания, които й оставаха. Госпожа Мин промълви:
— Синът ми… помогнете на сина ми. Умолявам ви. Какво да й обещая? Нали трябваше да убия сина й, за да спася моя? Улових ръката й.
— Джак няма да пострада — казах. — Обещавам ви. Обещавам ви.
— Обичах го — каза тя. — Простих му…
И думите, и диханието секнаха, удавени в кръвта, бликнала от устата й. Тя си отиде.
— Божичко… — отрони Леони.
— Добре ли си?
Тя кимна. Взря се в мъртвата жена. Притисна пръсти към шията й, за да се увери, че вече сме напълно безпомощни.
— Какво ще правим? Шефът му ще дойде…
— Знам. Ето какъв избор имаме. Знам къде се крие Джак Мин. Възможно е да го намерим там, ако тръгнем сега. Или да почакаме да видим дали шефът на шофьора ще се появи и да разберем срещу кого сме изправени. Не можем да направим и двете.
— Джак Мин — отсече тя. — Безспорно.
32.
Манхатън
Леони шофираше, а аз седях присвит до нея. Тя пушеше цигара и издухваше дима през открехнатото стъкло. Отбелязах, че няма право да пали в кола под наем и тя ме изгледа смаяно, а после се засмя и продължи да пуши. Запалката й беше на свършване и тя се затюхка, че няма да може да успокоява нервите си занапред.
Телефонът иззвъня, когато навлизахме мълчаливо в Манхатън.
— Да? — казах.
Беше Ана.
— Имаме потвърждение, че Джак ще се срещне с агента от ЦРУ утре.
— Утре. Кога?
— Казал, че ще се обади по пладне, за да им даде указания.
Значи Ана имаше свой човек в ЦРУ.
— Знам къде иска да се срещнат. Наближава краят на тревогите ти, Ана.
— Кажи ми.
— Няма.
— Кажи ми.
— Изникна проблем. Мисля, че при теб изтича информация.
— Невъзможно.
— Похитиха майката на Джак Мин. Мъртва е. Както и похитителят й. Ако при теб не изтича информация, значи трета страна се меси в работата ни.
Сурово мълчание.
— Не ме лъжи.
— Ще ти се обадя, когато Джак Мин е мъртъв.
Ана затвори.
— Не я ядосвай — обади се Леони. — Тя държи всички козове.
— Не — казах. — Само си мисли така.
— Кой се опитва да ни прецака? ЦРУ?
— Всеки може да твърди, че е от ЦРУ — отвърнах. — Не знам. Но няма значение, стига да успеем първи да намерим Джак Мин.
— Коя е тази Мила?
Как да й обясня?
— Приятелка.
— Кой предлага премия за главата й? — попита Леони с равен глас.
— Неин интересен приятел.
— Опитваше се да паникьосаш шофьора.
— Не смятах да продавам никого. Благодаря за доверието.
— Аз ти благодаря. Ти ни измъкна живи.
— Заедно сме.
— Да — каза тя, но сега го вярвахме по по-различен начин отпреди.
Тя замълча. Аз размишлявах дали от „Специални проекти“ са идентифицирали информатора си Джак Мин пред последните няколко часа. Сетих се за Фейджин. Дали се беше обадил на шефовете си от „Специални проекти“ и дали някой от тях би наел бивш латвийски шпионин и настоящ шофьор на лимузина да свърши мръсната им работа.
Пристигнахме в Уилямсбърг, Бруклин, и спряхме пред сградата на Ръсел Мин — онази, чиито ключове беше взел Джак. Всички прозорци бяха тъмни. Постройката беше голяма, четириетажна, приличаше на бивша малка фабрика. Не беше преустроена на магазини, ателиета или апартаменти за млади претенциозни професионалисти и бивши манхатънчани, тълпящи се в Уилямсбърг. Върху прозорците бяха заковани греди. Табела отстрани оповестяваше: „Имоти Мин“.
— Ще влезем ли? — попита Леони с напрегнат глас.
— Да, възможно е той да е вътре.
Отключих и влязохме.
Включи се аларма.
— По дяволите! — възкликнах.
Втурнахме се обратно към колата. Свихме в странична уличка и зачакахме. Първа откликна кола на частна охранителна компания. Охранителят влезе вътре, застоя се там и изключи алармата.
— Не мисля, че Джак Мин е вътре — каза Леони.
След няколко минути охранителят излезе, заключи вратата, обиколи за последен път сградата и си тръгна.
— Никакъв Джак — каза тя.
Но по някаква причина той беше отнесъл ключовете. Ако сега го нямаше, скоро щеше да дойде. Отказвах да приема възможността да греша.
— Тук ли ще чакаме? Ще следим дали ще се появи? — попита тя.
Главата ми туптеше от болка. Окото ми почти се беше затворило; нямаше да се размина без синина, а не исках синини, защото се запомнят лесно. Трябваше да съм невидим.