До къщата имаше голямо езеро. Той намери голям камък и затисна педала за газта. После проследи как водата поглъща лимузината. Колата потъна изненадващо бързо. Изчака водата да се успокои и вълничките да се изгладят.
Качи се в мерцедеса си и се върна в апартамента си в Гринич Вилидж. Вече беше много късно и той седна да пийне кафе. Гледаше звездите и се питаше доколко е в опасност. Дали някой знае какво прави и защо.
Сам Капра. Щеше да го спре, ако не беше се наложило да се среща със задниците от Лангли за спешен рапорт. „Специални проекти“ беше като разбунен кошер и само той и Огъст знаеха за случая с Джак Мин. Е, вече и Фейджин, но Фейджин не би проговорил. Елиминираше ли Фейджин, щеше да предизвика твърде много въпроси; той беше златен, недосегаем. Но стабилен депозит в банковата му сметка щеше да осигури мълчанието му и по дяволите, почти никой във фирмата не знаеше, че Сам Капра е спасил ЦРУ от невъобразимо унижение при инцидента на стадион „Янкис“. Повечето, ако изобщо бяха чували кой е, го мислеха за подозрителен, незаслужаващ доверие субект.
Обзе го лек гняв, че е позволил положението да се изплъзне от контрол. Седна пред лаптопа си и включи личен уебсайт в рамките на компютърната мрежа на „Специални проекти“. Натисна икона с надпис „Изгнание“. С тази кодова дума Огъст беше обозначил случая „Джак Мин“. Единствените двама, които имаха достъп до файла, бяха Огъст и Браун.
Прочете: „Чух се с обекта по телефона. Ще ми се обади пак в 12 източно време утре с инструкции за среща“.
Значи утре всичко щеше да приключи. Ако Мин не умре преди срещата, той ще го арестува, ще му каже, че майка му вече е настанена на сигурно място в защитена къща на „Специални проекти“. После ще види с какви улики разполага и ще се погрижи Джак да изчезне завинаги. Единственият начин да е в безопасност, единственият начин да е сигурен.
Огъст можеше да създаде проблем, но бързо прехвърляне в друг отдел щеше да разреши дилемата. Огъст беше добър воин; щеше да изпълни заповедите му. След няколко месеца Браун щеше да го посети, да го изведе на вечеря и да му съобщи, че „Новем солес“ са обезвредени.
И никой няма да узнае.
Рикардо Браун обмисли единствената следа, с която разполагаше относно другото си начинание — Мила. Сам беше казал на шофьора, че понякога се среща с нея в бар. Не особено полезна информация за местонахождението й.
Освен ако Капра не желае да го проследят и да провери кой ще изскочи на светло.
Но това нямаше значение, ако Сам Капра умреше утре.
Целият инцидент беше срамен провал. Беше прегледал досието на Капра. Светът все още не знаеше, че бомбата в лондонския офис беше атака срещу екипа на „Специални проекти“; не знаеше, че агент на ЦРУ, бременна от колега, е извършила сериозно предателство; не знаеше, че повече от един предател, купен не от идеология или неприязън, а от пари, е бил отлъчен от фирмата. Не знаеше, че човек, когото фирмата презира като предател, е бил неин спасител. Капра беше изпълнил дълга си.
Дълг. Дългът багреше кръвта на Браун, дългът беше кислородът, който пълнеше дробовете му. Дългът е всичко. Кара те да прекрачваш граници, да поемаш рискове, да посвещаваш живота си на нещо и същевременно да събираш смелостта да жънеш плодовете от труда си.
Навремето Браун пишеше в дневника си поеми и есета за дълга. Опитваше се да проумее собствените си чувства, но накрая изгори всичко.
Ако Капра се бе върнал в „Специални проекти“, когато му предлагаха — ако беше продължил да изпълнява дълга си — това нямаше да се случи. Срамота! Не искаше Капра да умира. Поне нямаше да е враг, а жертва. „Звучи по-благородно“, помисли си Браун.
След като Андрис, шофьорът на лимузината, беше мъртъв и плуваше във вечната компания на госпожа Мин, някой друг трябваше да се заеме с Капра и Джак Мин. Най-хубавото в „Специални проекти“ беше това, че клонът действа отделно и не бива да го свързват с фирмата. Тоест при нужда имаше право да използва персонал извън фирмата. Без да регистрира наетите. Като Андрис и компанията му за превози с лимузина, основана с долари на фирмата, изпрани от „Специални проекти“.
Или сестрите. Да, сестрите бяха добър избор за утре. Те винаги разведряваха настроението му.