35.
Бруклин
Джак Мин седеше в киносалон. Гледаше четвъртия филм за деня. Киносалоните бяха приятни, тъмни и тихи и той можеше да мисли. В момента на екрана се разиграваше романтична комедия — с равнодушен сценарий и равнодушни актьори. Не искаше да гледа нищо извратено или насилническо. Не обичаше филми със стрелба. Особено след Ротердам. Сега филмовият герой беше решил, че майката на приятелката му си пада по него, което не беше вярно, но изглеждаше забавно. Всъщност не беше. Вечерята му се състоеше от хотдог и кока-кола. Купи ги в киното и разклати леда в огромната чаша.
Предателството на майка му вече не го тормозеше. Не беше изненадан. Тя никога не се съобразяваше с желанията му; почувства се свободен едва когато избяга под чуждо име и в чужда държава. Сега същото щеше да се повтори; „мама ще се погрижи“, помисли си горчиво той. Ще се обади на приятелите си, ще ги пусне по дирите му. Майчина любов, няма що.
Бележникът беше залепен за гърба му. По-рано в „Старбъкс“ седна в самотен ъгъл и прелисти отново загадъчните му страници. Банкови сметки, снимки, имейл адреси. Разгледа снимката на тримата, под която пишеше „Детска градина“. Думите „Детска градина“ намекваха за място, където нещо се ражда или расте под закрила. Просто снимка на трима души. Но очевидно трима, чието присъствие един до друг само по себе си разкриваше тайна за тях. Ако девет слънца означаваше деветима души, значи те бяха една трета, а разполагаш ли с третината, може да откриеш и останалите шестима. И да ги обезвредиш.
Замисли се дали да опита да се свърже с някого от изнудваните, но се отказа. Ако ги уплашеше, щяха да изчезнат, а бележникът щеше да изгуби стойността си, щом подкупните марионетки се разбягат. Ако се укрият, нямаше да има полза от тях. На една страница откри един-единствен телефонен номер. Изкуши се да го набере и страхът и любопитството му поведоха битка.
Повече отвсякога бележникът беше билет към спасението му.
Но… Зачуди се защо, ако майка му се беше обадила на ЦРУ, те не го чакаха в апартамента, когато пристигна. Защо да не го заловят у дома? Да не би да бяха разбрали в последния момент, че е той. Ако го бяха причакали да се появи у дома, сигурно щяха да го задържат по-лесно и без много-много шум.
Не знаеше какво да мисли.
Трябваше да поспи някъде. Пансионите отпадаха; не знаеше кого ще изпрати майка му да го търси, камо ли „Новем солес“. Щом бездомниците можеха да спят на улицата, значи можеше и той. Само една нощ.
Излезе от киното и се шмугна в поредното кафене. Мнозина негови връстници седяха зад компютрите си и бръщолевеха по форумите. Преструваха се, че пишат следващия велик американски роман, а всъщност прахосваха най-съзидателните си години в социални сайтове. Взе си безкофеиново кафе, седна в ъгъла и разтвори бележника. Втренчи се в телефонния номер на последната страница.
36.
Бар „Последен миг“ Манхатън
Мила поръча още един „Гленфидих“ от Бъртранд и сандвич с бекон от малката кухня в „Последен миг“. Затвори файла с признанията си за Сам, с историята, която досега беше разказвала само на един човек, и отвори проследяващия софтуер, който щеше да й покаже накъде отива той.
Разгледа маршрута. От „Последен миг“ до хотел в Гринич Вилидж. После в нощен клуб и пак в хотел. Сам едва ли обикаляше нощните клубове. Беше открил чипа и го беше оставил в такси. Тя се усмихна. Не беше глупак. И сега знаеше, че се е опитала до го надхитри. За миг се поколеба дали да не изтрие признанията. Ядоса му се; безпричинно, разбира се, но въпреки това му беше ядосана. Тя беше жива и бе сигурна, че бебето му вероятно е мъртво или никога няма да го види, независимо какво му обещава Ана. „Новем солес“ не разбираха какво е чест, справедливост, милосърдие. Никога нямаше да му върнат детето, тя го знаеше и й се искаше той също да го проумее. Но не можеше да му го обясни; не можеше да настоява да загърби надеждата.
Не можеше да му причини това, което бяха причинили на нея.
Отпи голяма глътка уиски и пръстите й се върнаха върху клавиатурата. Думите върху електронния екран затанцуваха пред очите й като дребни сгърчени призраци.
37.
Летище „Дж. Ф. Кенеди“
Наблюдателя слезе от самолета. Устата му киселееше от дрямката. Костюмът му не беше изрядно чист. Изчака тълпата пътници от първа класа (за огромно свое раздразнение не бе успял да си купи билет за първа класа) и после покорно последва останалите по стълбите. Стюардесите му кимаха и му благодаряха като роботи.
Нареди се на опашката пред митницата за граждани на чужди държави и най-после представи холандския си паспорт. Пропуснаха го да премине без колебание и той дори успя да се усмихне на служителката, която му пожела приятен престой в Съединените щати.