Беше добре, но търсехме по-скоро утеха, отколкото утоляване. Съблякохме се и се прегърнахме. И двамата не искахме да говорим. Искахме просто да живеем.
— Обещай ми — каза тя, сгушена в мен, — обещай ми, че ще си върнем децата.
— Обещавам — казах.
Какво друго да отговоря?
Трябваше само да го изпълня. Обещанието ни свърза. Това обещание променяше всичко.
39.
Хотел „Еспер“ Уилямсбърг
Спах до късно, по-късно, отколкото трябваше. Обикновено не се успивам в Ню Йорк, защото засилващото се боботене на трафика е като автоматичен будилник. Когато отворих очи, Леони се беше изкъпала и облякла.
Пишеше на лаптопа.
— Никой не е влизал в сградата освен охраната в обичайното време.
Тя ме погледна и ми се усмихна предпазливо.
Какво направих аз? Целунах я, прегърнах я, престорих се, че снощи не се е случило нищо? Бракът ми с Луси — изпълнен с измами, лъжи и собствената ми слепота — ме убеди, че не ме бива с жените, а и връзката ми с Леони едва ли имаше бъдеще. Щяхме да вземем децата си и пътищата ни се разделяха. Нямаше да се видим повече, освен в спомените си за най-лошия ден от живота ни.
Уебсайтовете на вестниците в Ню Йорк и Ню Джърси не споменаваха за два трупа, открити в запустялата езикова школа в Морис Каунти.
— Ще отида за закуска — казах.
Леони изсумтя като човек, обсебен от компютърния екран. Отново като Луси.
— Какво правиш?
— Сетих се какво каза снощи — отвърна тя. — Ще открия кой е шофьорът.
— Вече няма значение.
— Ти не работиш сам — каза тя. — Защо да смятаме, че той е сам? Не знаем каква преднина имаме. Възможно е да са открили Джак преди нас. Не възнамерявам да седя тук, да кърша ръце и да бездействам в очакване той да се появи.
Отидох в закусвалнята на ъгъла и купих закуска за двамата — омлети със спанак и гъби, курабийки с какао, плодове, бекон, кафе и портокалов сок. Ядеш, когато можеш, защото в дни като този никога не знаеш кога ще успееш да сложиш пак залък в устата си.
Върнах се и се нахранихме. Опитах се да завържа разговор.
— Откъде си? — попитах.
Тя явно претегли отговора, взирайки се в стиропорената си чаша с кафе.
— Знам, че истинското ти име не е Леони и живееш под фалшива самоличност.
— По-добре е, повярвай ми, да не знаеш много за мен. Аз съм изключително скучна.
— Знам, че не е вярно — усмихнах се.
Тя ми се усмихна в отговор, само за миг.
— А ти откъде си?
— Отвсякъде. Родителите ми работеха за благотворителна организация. Мама беше хирург педиатър, а татко — администратор. Обиколих над двайсет държави, преди да навърша осемнайсет.
Допих си кафето.
— Ако не оцелея и ти вземеш сина ми от Ана, заведи го при родителите ми. Живеят в Ню Орлиънс. Александър и Симон Капра. Има ги в телефонния указател.
— Близък ли си с тях?
— Не. Никак.
— Защо?
— Брат ми умря и разби сърцата им. Искат или да обсебят живота ми, или да ме изолират напълно. Смъртта му ги подлуди.
— Как умря?
— Замина за Афганистан, да помага на хората като тях. Талибаните заловиха него и най-добрия му приятел от колежа. Прерязаха гърлата им в пропаганден видеозапис.
— О, божичко… Съжалявам.
Какво друго да каже? Ужасно е наистина, шокира хората. Никой не може да си представи какво е да видиш брат ти да умира безпомощно. Да видиш приятеля му да умира. После да видиш как ги обсъждат по всички новинарски канали, сякаш са само имена — Дани Капра, Залмай Курейши — а не двама младежи, сякаш са далечни нещастници, само имена.
— Тогава постъпих в ЦРУ.
— Но вече не работиш за тях.
— Когато съпругата ти предаде ЦРУ, кариерата ти рухва.
— Ясно.
— Над теб надвисва постоянен облак от подозрения.
Станах и хвърлих стиропорената си чаша в кошчето за отпадъци.
— Пътищата ни се разделиха.
— И тя е родила бебето, когато вече не сте били заедно?
— Да.
— Що за човек беше? Съпругата ти?
— Защо те интересува?
— Просто любопитствам. Изглеждаш ми прекалено умен да те заблудят.
— Всички ослепяваме понякога. Пред нея бях истински слепец.
— Понякога не избираме мъдро.
— Да. И плащаме много тежка цена.
Леони се обърна към компютъра.
— Успя ли да откриеш нещо за шофьора?
— Не — каза тя. Не ме погледна.
— Нима? Никаква следа от шофьорската му книжка и от табелите на лимузината?