— Круизите не са забавни. Искам да кажа… не по този начин — уточни Меги. — Указания за днес?
— Залавяме ги, ако можем. Убиваме, ако се наложи. Капра е симпатяга, не мислиш ли?
— Не.
— В досието му пише, че се занимава с паркур. Като онези смелчаци, дето тичат и скачат от сграда на сграда — усмихна се ослепително Лизи. — Дали ще трябва да го преследвам? Най-добре да си приготвя оръжие, което ще ми помогне да го уловя.
— Недей — подбели очи Меги. — Няма да успее да избяга. Да се съсредоточим, Лизи.
— Стандартите ти са прекалено високи — укори я сестра й. — Дори някоя ябълка да не изглежда безупречна, трябва да я опиташ, за да усетиш вкуса й.
Тя погледна към екрана на лаптопа и към снимката на Сам Капра, втренчена в нея. Тъмноруса коса, зелени очи, високи скули, пълни устни.
— Лицето му ми харесва. Бавно и трудно ще реша как да го обезобразя. Наистина. За скулите сигурно ще трябва киселина. Ами това тяло на бегач — стройно и красиво! Браун ми разреши да си поиграя с тях, ако не сме принудени да ги убием веднага.
Маги не обърна внимание на напрегнатия тон на сестра си. Лизи си беше такава — идеята си проправяше път към повърхността на съзнанието й, разяждаше мозъка й с остри зъби и не преставаше, докато не бъде задоволена. Гладът й беше от черен по-черен.
— Пистолети?
— Естествено, но ако искаме да ги задържим за известно време, не бива да ги раняваме. Превръзките са истинско мъчение. Днес съм по-скоро в японско настроение.
— Добре, но не искам да се заиграваш цяла седмица. Обеща да потърсиш круиз и да резервираш места.
— Щом настояваш. Ще взема и брошурите.
42.
Централният офис на „Мин Пропъртис“ Манхатън
„Моят щастлив ден“, помисли си Бет Марли. Вече беше извадила късмет — другите двама служители в офиса не бяха на работа, повалени от хранително отравяне, причинено от много съмнително пилешко къри, което бяха погълнали при непростимо дългия си обяд вчера. Бет не ги придружи, разбира се, защото трябваше да работи за трима.
А сега това. Тя подреди купчината документи върху бюрото и си рече: „Предвкусвам как ще кажа на Сандра, че ще продам цяла сграда. Тогава императрица Мин няма да ме гледа отвисоко“.
Бет отмени обяда с най-добрата си приятелка по имейла; извини се многословно и обеща да й се отплати по-късно, когато празнуват голямата сделка. Щеше да покаже на Сандра Мин колко е добра — госпожа Мин винаги я гледаше, сякаш се колебае дали Бет може да си връзва обувките, та камо ли да управлява недвижима собственост.
Бет седна пред компютъра и провери в Гугъл името Сам Капра. Излязоха много резултати за някакъв клетник, убит в Афганистан, с брат, дал няколко интервюта от името на семейството. Вероятно нямаха връзка с клиента й. Нямаше много за него. Хмм… Тя пусна търсене за „Последен миг“ и откри уебсайта на бара. Няколко пъти беше ходила там да пийне по чаша с приятелки. Е, ако смяташе да открие бар в сградата, сигурно щеше да е луксозен. „Последен миг“ беше изискано място, очевидно не бяха пестили пари. Посегна към телефона да се обади на Сандра, но реши, че е най-добре да изчака, докато има добри новини. Щеше да е свършено с нея, ако обяснеше на шефката, че на въдицата й се е уловила риба, но не успееше да я издърпа на брега.
Тъкмо взе дамската си чанта и телефона и понечи да излезе, когато на вратата на офиса се звънна. Странно, защото беше с електронен код за достъп и не можеше да се отвори просто ей така. „О — рече си Бет, когато две жени влязоха вътре. — Сигурно не съм я затворила“. И двете бяха ослепителни. Едната беше блондинка, с коса, стегната в кок, висока, със студено зелени очи и скули, за които Бет тутакси й завидя. Другата беше брюнетка, с красиви шоколадови очи и стилна къса прическа. На Бет й се прииска да я попита: „Кой е фризьорът ти?“. Учуди се, че двете жени са облечени еднакво — в прилепнали сиви раирани костюми и черни копринени блузи.
Според Бет не съществуваха жени, които доброволно биха се облекли еднакво. Мисионерки ли бяха?
— Здравейте. С какво да ви помогна? — попита тя.
Едната жена затвори вратата. Другата застана пред бюрото на Бет и се усмихна.
— Ти ли си госпожица Марли?
— Да.
— Чудесно — усмихна се тя отново. — Ето какво искаме от теб — мобилния ти телефон, ключовете за колата ти и ключовете за сградата в Уилямсбърг. И кодът на алармата. Има ли килер, където да те заключим?
Бет се засмя нервно, несигурно.
— Шегуваш ли се?
— Не. Ние ще се явим на срещата ти в сградата. Чакам за телефона. И ми посочи килера.
— Изчезвайте оттук!