Прибързаните решения са запазени само за краен случай. Трябваше да се подготвим за няколко възможности — че Джак Мин навярно някак си вече се е озовал в сградата и я е превърнал в крепост и че онези от ЦРУ може би също са тук. Ами ако Ана грешеше, че срещата е насрочена за утре? Вътрешният й източник можеше да греши и понеже децата ни бяха заложени на карта, нито аз, нито Леони възнамерявахме да влезем в капан. Заловяха ли ни, нямаше да ги видим повече.
Би ли се укрил Джак Мин там, където планира среща? Вероятно. Но ако аз бях на негово място, щях да се движа възможно най-много. Да се помайва на място, свързано с баща му, беше опасно, неприемливо рисковано.
Той, разбира се, беше двайсет и две годишен студент, а не трениран оперативен агент. Сигурно не мислеше като мен. Беше се завърнал у дома — най-опасния ход, ако са разобличили фалшивата му холандска самоличност, и нищо чудно да допусне още цял куп грешки. Ако не знаеше, че майка му е мъртва, вероятно си въобразяваше, че е на сигурно място в тази пустееща сграда.
Все пак едва ли беше взел ключовете случайно.
Сградата представляваше вражеска територия. Вероятно бойно поле. Бях я виждал само в тъмното снощи, а сега ми се стори трудно място за защита. Беше от червени тухли, а дъските върху прозорците бяха бариера срещу разрухата и вандализма. През две пресечки имаше многолюден открит пазар; пешеходци минаваха покрай сградата на път за сергиите.
Закъснях с няколко минути. Ако Джак беше вътре, исках да ме види в последния момент. Нямах представа дали ме е забелязал при ротердамската престрелка и дали ще разпознае лицето ми от онези ужасни няколко минути.
Когато застанах пред вратата, „Волво“ седан, чиито табели сочеха, че е регистрирано в Ню Джърси, спря пред мен. Слязоха две жени. „Чудесно“, помислих си. Ако Джак Мин се е спотаил вътре и се разяри, ще се наложи да защитавам двамина. Жените носеха еднакви раирани костюми. Може би госпожа Мин налагаше униформен служебен стил. И двете наближаваха трийсет. Едната беше тъмнокоса, тъмноока, с красиви черти и мила усмивка. Другата беше блондинка със стоманен поглед, малко по-висока, но нещо в лицето й не беше наред. Сякаш усмивката й бе напълно механична.
— Господин Капра? — попита брюнетката.
— Да.
— Бет Марли.
Здрависахме се.
— Това е сътрудничката ми Лизи.
Бет Марли протегна ръка, аз я улових и тя задържа дланта ми малко по-дълго от необходимото.
— О, какво се е случило с лицето ти?
Въпросът прозвуча странно — почти разочаровано. За момент си помислих, че ще се пресегне и ще ме докосне по насиненото око.
— Едва ли си се сбил в бара — констатира Бет.
— Напротив — казах. — И другият няма да стъпи повече там.
— О, колко жестоко! — възкликна Лизи.
Усмивката й не трепна. Предположих, че брокерите на недвижими имоти са виждали почти всичко на този свят.
— Ще ми покажеш ли документ за самоличност? — попита Бет.
Разбирах, че брокерите на недвижима собственост трябва да са предпазливи, когато влизат с непознати в запустели сгради. Подадох й и нюйоркската си шофьорска книжка, и бизнес картата си от „Последен миг“, която изглеждаше още по-изискана от мен. Тя ги разгледа и ми ги върна.
Посочи сградата.
— Ще я разгледаме ли?
Кимнах.
Бет отключи вратата с ключ с малка бележка, залепена върху него. Влезе вътре и въведе кода за охранителната система. Не прикри пръстите си и аз видях, че кодът е 49678. Поколеба се за момент, сякаш очакваше да се включи алармата, но предупредителното й звънтене секна и светлинният индикатор се обагри в зелено. Отстъпих встрани, преди да забележи, че я наблюдавам, и заоглеждах критично тавана, все едно очаквам да зърна съзвездие от течове. Лизи ме следваше неотлъчно. Твърде отблизо. Ненадейно ме обзе неприязън.
На първия етаж имаше недостроена стена с хоросанова мазилка.
— Някой е започнал преустройство и е забравил да го довърши?
— Очевидно. Ако наемете цялата сграда, ще разчистим, разбира се, всички следи от недовършена ремонтна дейност.
Бет започна да ми описва всички предимства на сградата. Наброяваха общо три. Тя ги разкраси като вещ търговски агент. Оставях я да ме води, но аз влизах пръв през вратите. Не смятах, че Джак Мин — ако се криеше вътре е от хората, които стрелят без предупреждение; не знаех дори дали има оръжие. Но не исках да рискувам живота на жените.
Обиколихме сградата. Първите два етажа бяха предвидени за офиси. Бет бърбореше възторжено. От последния етаж — предимно голо бетонно пространство — се виждаха покривите на съседната триетажна постройка.