— Искаш да отвориш бар на сутерена?
— Да. И зали за частни партита на втория и третия етаж добавих. — На четвъртия ще са офисите.
— О, зали за парти! Ще ни поканиш ли? — попита Лизи.
— Няма да се налага да се редим на опашка, нали? Ще сме на първо място в списъка?
Усмихнах й се, но се направих, че не забелязвам нейната усмивка. Тя продължаваше да стои прекалено близо до мен, стиснала обемистата си дамска чанта.
— Непременно ще ви включа в списъка със специални гости.
— Ремонтират съседната сграда. Ще отварят ресторант обясни Бет. — Мисля, че горният етаж ще бъде суши бар. Откриват го следващата седмица. Възможно е да се кооперирате и да набирате съвместно клиентела.
— С две ръце съм за кооперирането — казах.
По дяволите! Как се съставя изречение с „кооперирам“?
Четвъртият етаж представляваше предимно открито пространство. Ръсел Мин го използваше за склад. Кашони с всякакви форми и размери, китайски картини, редица кръгли маси, покрити с лек слой прах. От помещението се откриваше изглед към съседния покрив с нови мансардни прозорци. Суши барът, предположих, се радваше на естествена светлина.
В дъното имаше врата.
Тръгнах към нея и завъртях кръглата брава. Заключена.
— Какво има вътре? — попитах.
Гласът ми прозвуча малко по-силно, отколкото възнамерявах.
— Склад, предполагам. Не знам защо е заключен.
Тя пристъпи напред. Отвори вратата с друг ключ. Опасявах се да не би Джак Мин да се е установил там. Оказа се, че няма никого. Постарах се да не поема облекчено дъх. Джак Мин не беше в сградата. Вече знаех кода за достъп, а ключалките можех да разбия. Бет и Лизи не ми трябваха. Време беше да ги изпратя, да се върна и да почакам Джак Мин.
— Стори ми се… че очакваш да видиш някого тук — каза Лизи, когато отстъпих от вратата.
Беше се облегнала на една от квадратните маси.
— Просто пресмятах квадратурата наум — отвърнах.
— Обичам математиката — констатира Лизи. — Обичам събирането.
— Е… — прекъсна я спокойно Бет. — Как намирате имота, господин Капра?
— Смятам, че ще ми свърши работа. Подлежи ли на коментар цената?
— Не мисля. Собственикът е починал преди няколко години. Наследила го е съпругата му и тя предпочита да почака, вместо да продава на безценица.
Стоях с гръб към тях и оглеждах съседния покрив. Би ли могъл да влезе в сградата оттам? Реших, че няма начин.
— Мисля, че видях достатъчно — казах.
— И разбра, че Джак Мин не е тук? — попита Лизи.
Обърнах се. Бет беше насочила към мен деветмилиметров „Глок“. Лизи изваждаше от обемистата си дамска чанта верига с желязна тежест в единия край и стоманено острие в другия. Суруджин. Оръжие, което бях виждал в Япония. Понастоящем го използваха предимно хора, занимаващи се с бойни изкуства. Тежестта се задвижи като махало. Лизи го залюля леко точно над стъпалата си.
— Дръж си ръцете така, че да ги виждам, Сам — предупреди ме Бет.
— Майтапиш ли се с мен? — кимнах към играчката на Лизи.
— Казаха, че си обигран бегач. Донесох го, за да те спра, ако побегнеш. Не ме принуждавай да те преследвам.
Усмивката й вече не изглеждаше просто нелепа; беше направо жестока.
— Не бих си го и помислил — казах.
— Искаме само да поговорим — обясни Бет. Е, вече знаех, че не се казва така, но името й нямаше значение.
Тя взе на прицел гърдите ми.
— Остави пистолета си на земята, моля — нареди.
Подчиних се. Пуснах го на дървения под и го ритнах към нея. Държах ръцете си леко повдигнати пред мен, за да ги вижда.
— Ръцете на главата. Лизи, претърси го.
Тя изпълни нареждането с готовност. Пръстите й затанцуваха по мен, изучавайки ме повече от необходимото, докато Бет държеше пистолета, насочен към главата ми. Лизи опипа ръцете, слабините, гърба ми. Прокара ръце по ребрата и краката ми. Откри тънкото острие, прикрепено към глезена ми. Плъзна нокти по кожата на крака ми. Играта й толкова я погълна, че не ме претърси както трябва. Не се сети да ме потупа по вратовръзката.
— Момчетата и техните играчки — заяви тя и замахна с ножа към лицето ми. Не мигнах; тя спря на сантиметър от врата ми.
Явно остана недоволна, че не реагирах според очакванията й.
— Мога да те накарам да затрепериш — каза тя. — И ще го направя.
— Лизи, отдръпни се — нареди Бет.
Лизи се подчини.
— Предпочитам да стреляме по теб — каза тя. — Става голяма каша.
Отстъпи назад и затъкна ножа ми в колана си. Взе суруджина и го залюля бавно. Има цял разред смахнати убийци, прекалили с хонконгските и токийските гангстерски филми и решили да разнообразят репертоара си. Мислят си, че изглеждат по-заплашително. Повечето са по-възрастни от мен и честно казано, би трябвало да знаят по-добре. Сблъсках се с един такъв в Амстердам. Размахваше японски меч и сега беше мъртъв.