Двете жени се строполиха на пода. Къде беше пистолетът ми? Бет го ритна някъде. Не го виждах.
Едно по едно. Първо, да не ме застрелят. Лизи се изправи. Завъртях се и я ритнах по гърдите, запращайки я отново към Бет. Куршумът се заби в пода и отломки и трески се разлетяха край стъпалата на Лизи. Тя изкрещя. Не разбрах дали от ярост или от болка.
Сега най-голямата заплаха беше пистолетът. Лизи замахна три пъти в стил муай-тай и улучи челюстта, носа и устата ми. После ме ритна в гърдите. Много силно. Олюлях се назад и тя завъртя тежестта на суруджина надолу. Веригата прикова китките ми. Този път обаче Лизи не се опита да ме дръпне; бях обезвреден, другият край на веригата беше в нея. Острието просветна в ръката й.
Тя се стрелна към мен и прониза рамото ми точно когато Бет се втурна към нас, стиснала пистолета. Смяташе да постъпи с мен така, както аз бих постъпил със заложник с безполезни ръце — да опре дуло в челото ми и да ми нареди да остана на пода. Е, не. Отбягнах два удара на Лизи и понеже бях вързан за нея, тя също беше вързана за мен. Бет се спусна към мен и аз забих лакът в носа й. Счупих го и тя се люшна назад за секунда.
Това беше предимството ми — не искаха да ме наранят сериозно, за да мога да говоря, да издам Мила. Аз пък исках да не застават между мен и сина ми — независимо дали ще ги нараня или убия. Беше ми все едно.
Улових с две ръце дланта на Лизи, стиснала острието, и я извих нагоре. Трябваше да се освободя от нея; без да обръща внимание на кръвта, шурнала от носа й, Бет се изправи и се подготви за стрелба. Двете бяха близки — бяха партньори, а не просто двама души, наети да убият Джак Мин заедно. Бет не би рискувала да улучи главата на Лизи. Надявах се.
Блъснах силно Лизи и ръцете й се забиха в лицето на Бет. Тя се строполи и аз дръпнах отново Лизи. Стоварихме се върху Бет и аз бутнах отново Лизи, която се препъна и стъпка Бет. Кракът ми улучи пистолета и аз го ритнах към натрупаните боклуци на Ръсел Мин.
— Мамка му! — изпищя Лизи.
Лесно губи самообладание.
Стиснах тежестта, понеже тя не пускаше острието. Насочи го право към центъра на гърдите ми и улучи вратовръзката. Заби се в метала на ножа ми, а не в плътта.
Аз блъснах тежестта в слепоочието й. Тя се строполи.
Освободих се от суруджина точно когато Бет понечи да ми среже гърлото.
Беше се докопала до ножа, който Лизи бе открила прикрепен към глезена ми. Аз се сниших, когато замахна към мен; пропусна само със сантиметър.
Заотстъпвах назад като балетист и тя се спусна след мен. Острието се стрелна към предницата на сакото ми и сряза ревера. Бет замахна твърде силно, аз я улових и я блъснах настрани. Посегнах към ножа, скрит зад вратовръзката ми. Нея я нямаше. Бет беше прерязала коприната, оставяйки тънка цепнатина в ризата. Къде, по дяволите, беше отхвръкнала?
Бет се изправи отново. Острието се беше забило в ръката й и раната кървеше. Лизи размотаваше смъртоносната си японска псевдоиграчка. Срязаната ми вратовръзка лежеше върху пода между тях.
Спуснах се, грабнах я и усетих успокоителната тежест на ножа под коприната. Шмугнах се под редицата маси до кашоните с боклуците на Ръсел Мин. Измъкнах ножа и стиснах дръжката.
Тежестта на суруджина разби плота на масата на трески.
Щитът ми — масата, под която се криех — отлетя. Двете я бяха вдигнали. Което означаваше, че имат по една заета ръка.
Замахнах с ножа към коленете им. Улучих Лизи, но не и Бет. Лизи изкрещя, но заби тежестта в кръста ми. Болка избухна в гръбнака ми. Ножът ми срещна ножа на Бет — удар, париране, удар. Тя сряза ръкава на костюма ми. Моето острие се плъзна по кокалчетата на пръстите й.
Отстъпих. Бет не помръдна, вдигнала ножа. Знаеше какво прави. До нея Лизи се изправи и завъртя суруджина. Тогава видях тежестта в ръката й.
Тя въртеше края с острието.
Метна го към мен и пропусна на косъм. Острието се заби в една щайга. Лизи изпухтя и го дръпна, но то се заклещи в отвора в дървото. Бет приклекна пред мен, защитавайки партньорката си. Важното беше, че в този момент силите се изравниха.
— Няма да ти мине номерът, куче! — каза ми Бет. — Ние ще победим. Ще те сломим.
Фактът, че говори, ми подсказа, че съм се съпротивлявал по-ожесточено и съм ги наранил повече, отколкото са очаквали.
— Заставате между мен и детето ми. Или си вървете и не се връщайте, или сте мъртви — казах.
— Когато те пипна в кошарката… — изпищя Лизи — няма да посмееш да ни заплашваш.
— Ще видим. Заменям бележника за сина си — извиках.
За миг Бет се стъписа.