— Какъв бележник?
— Онзи, който Джак Мин е напълнил с мръсни тайни.
Тя се втурна към мен и ножовете ни се сблъскаха със звучен звън. Зад нея Лизи освободи острието от щайгата. Завъртя отново проклетия суруджин и се спусна към нас.
— Ние сме от един отбор — каза Бет.
— Кой ви е шефът? — попитах.
Лизи метна острието с всичка сила към мен. Парирах го с моя нож и то се отплесна към главата на Бет. Улучи мекото на слепоочието й. Чу се влажен пукот и Бет се строполи настрани с окървавена глава.
За миг и двамата застинахме. Острието беше счупило ножа ми. Държах го, защото нямах друго оръжие.
После Лизи започна да пищи — отприщена ярост, надигнала се като тайфун в душата. Изкрещя:
— Меги!
Сграбчи веригата и придърпа острието. Завъртя го вихрено.
Аз хвърлих счупения нож и издърпах този от дланта на Бет. Изправих се и тежестта на суруджина се занавива около врата ми. Инстинктът за самосъхранение си каза думата и вдигнах ръка. Тежестта и веригата я уловиха и я притиснаха към лицето ми. Острието стърчеше над главата ми — вклинено и непотребно. Лизи ме дръпна към себе си, вдигнала шипа на суруджина. Въртенето го беше прочистило от полепналия мозък и кръв на Бет.
Лизи вече не искаше да си играе с мен. Не й трябвах жив. Сега в очите й светеше само могъщ, ужасяващ, празен гняв.
Полетях с инерцията на веригата и се блъснах в нея.
Строполихме се на пода. Тя ме удари по главата с шипа и с тежестта едновременно. Черепът ми изкънтя. Не успях да се освободя от веригата, приклещила ръката ми, и Лизи ме отблъсна и ме ритна жестоко в лицето. Паднах назад, тя пристегна здраво веригата и започна да ме души, забила колене в гърба ми.
Пред очите ми закръжиха цветни петна, разпръснаха се и преляха в сиво. Стиснах зъби. Острието беше извън обсега ми. Отдръпнах се от нея като впрегатен вол, влачещ невъзможна тежест. Пресегнах се към ножа. Тя изкрещя и заби крак в гръбнака ми.
Даниъл. Тази мисъл ми вдъхна сили. Пръстите ми уловиха ножа.
Тя ме прескочи и се протегна към него. И падна право в пастта на смъртта.
Веригата охлаби натиска си.
И двамата се вкопчихме в ножа.
Едва дишах. Тя понечи да го дръпне и аз не й попречих. Само го насочих към нея и със замах, който изненада и двама ни, острието прониза гърдите й.
Тя ахна — много тих звук за толкова шумна надута глупачка. Лежах до нея. Нямаше много кръв, защото ножът се беше забил в сърцето й със съвършена точност.
Лизи не умря толкова бързо, колкото Бет, но все пак умря. Отблъснах я от себе си.
„Специални проекти“ беше групировка на ръба на закона. Какво се случва, когато в групировка на ръба на закона се включат истински престъпници? Знаят за Мила, знаят за сина ми. Ще направя каквото искат и после те ще поискат Мила. Няма да има край. Никога.
Изправих се несигурно на крака. Свалих веригата от врата си като човек, едва избягнал гилотината. Застанах до прозореца и изплюх кръв.
Милси… Бръкнах в джоба и намерих мобилния си телефон. Надявах се да ми е останал глас.
44.
Централата на „Специални проекти“ Манхатън
Телефонът иззвъня рано, в единайсет предобед, и Огъст беше сменил мелодията с по-подходяща песен — класическия кавър на Арета Франклин на „Докато дойдеш при мен“.
— Ало — каза информаторът.
— Да — отговори Огъст.
— Ето какво ще направим. Един час по-рано. Съжалявам за промяната в плана.
Огъст не се изненада; информаторът се опитваше да го дезориентира. Навярно това му вдъхваше сигурност, че контролира положението.
— Добре.
— Искам да се видя само и единствено с теб.
— Защо?
— Хората, които поразтърсих, заплашват да ме убият и казват, че ще го направят още щом се предам. Твърдят, че имат очи и уши в екипа ти, готови да им поднесат главата ми на тепсия.
— Това се нарича тактика за сплашване, приятелю.
— Не си ми приятел.
— Опитвам се да ти спася живота.
— Да, както и да е…
— Гарантирам, че си в безопасност.
— Успя да ме успокоиш, Огъст.
— Не си ми казал откъде знаеш името ми.
— Ще ти кажа, когато ме отведеш на сигурно място.
Огъст замълча.
— Не споменавай пред никого къде отиваш. Ела сам. Ясно?
— И когато видя уликите, ще те отведа в защитено убежище и ще ти дам парите.
— Струва си, Огъст, повярвай ми. Обезумели са, че е у мен. Обезумели.
— Ясно.
— Не ме лъжи. Прекарах ужасна седмица. Искам всичко да протече гладко и да разказваш за този ден, когато ти връчват златния часовник.
— Споделям мнението ти.