— Отиди на площад „Обединени нации“. Имаш трийсет минути. Ела сам, както обеща. Ще ти се обадя.
Той прекъсна връзката.
Огъст прибра телефона. Излезе. Не каза на никого къде отива. Но двама мъже на улицата го последваха.
Туристите вероятно очакват площад „Обединени нации“ да грее в пъстроцветни носии, но в днешно време тук властват еднотипните тъмни костюми. И сякаш всички говорят на английски. Огъст почака четири минути на края на площада, преди телефонът да звънне.
— Сам си.
— Както обещах. Къде си ти?
— Не съм тук. Отиди в търговския център „Шварц“ на Пето авеню. Ще ти се обадя там. Ела сам. Наблюдавам те.
„Как?“, помисли си Огъст. Прибра раздразнено телефона в джоба си. Разбираше предпазливостта на информатора, но тя изглеждаше почти театрална. Дали този човек го следи сега? Той се озърна и приглади светлата си коса. Тръгна и после се върна по стъпките си. Не забеляза опашка.
Двамата, които го следяха, поизостанаха. Смениха ги други двама — единият застана пред Огъст, а вторият — зад него, намръщен.
В търговския център „Шварц“ децата на туристите танцуваха върху светлинни синтезатори и Огъст си помисли: още ли ги произвеждат? Между щандовете гъмжеше от хлапета и застанал там самотен, без деца, Огъст си рече — не искам да привличам внимание. Една майка с четиригодишни близнаци, кръжащи около нея, му хвърли подозрителен поглед. Той си каза, че е бизнесмен в командировка, тръгнал да купи подарък на детето си, и реши да изиграе достойно ролята.
Телефонът звънна, докато разглеждаше удивителна колекция от марионетки. Трябва и мен да ме направят куклен герой, помисли си Огъст. Смръщеният нюйоркски шпионин. Натисна зеления бутон на телефона.
— Обеща да си сам, Огъст — каза информаторът. — Малкото ми оченце забеляза двамина, които те прихванаха на площада и още са по петите ти.
Огъст запази невъзмутимото си изражение. Как беше разбрал за агентите, които го следяха, за да му помогнат да прибере информатора?
— Тези момчета може да са твои хора, подкрепление. Или пък са ги изпратили „Новем солес“ да ни хванат натясно и да ме убият. Отърви се от тях.
Огъст замълча. Шокирано.
— Знаеш ли как изглеждат?
— Не — излъга Огъст.
— Единият е черен, носи син костюм и тъмни очила с правоъгълни рамки. Другият е мургав, с въздълга коса, в джинси и тъмна риза. Заблуди ги. Когато се отървеш от тях, ще ти се обадя.
Той прекъсна връзката.
Огъст се помая малко между щандовете, потресен, но решен да не го показва. Излезе и прокара два пъти длан по гъстата си руса коса. Беше сигнал — срещата се отлага. Преследвачите щяха да се върнат в офиса на „Специални проекти“. Не очакваше да забележат опашките му, камо ли да ги види дете. Спря пред магазина, извика такси и влезе в колата.
Телефонът звънна, преди да успее да затвори вратата.
— Отиди в Бруклин. Откритият пазар в Уилямсбърг. Гледай да не те проследят.
Огъст се сети по пътя за Бруклин. Умният хлапак беше проникнал в системата на крайпътните камери. И в охранителните камери в магазина за играчки. Местата, където го пращаше, гъмжаха от хора и камери. Ето как го беше наблюдавал. Сигурно се беше вмъкнал и в охранителните камери на пазара.
Обади се в офиса на „Специални проекти“.
— Следи ни чрез охранителните камери. Пробвайте да го откриете през сървърите в „Шварц“ и в уилямсбъргския пазар. Вмъкнал се е нелегално в системите. Изпратете екип в Бруклин. Трябва да го приберем веднага щом ми даде място за среща.
— Разбрано.
Огъст се облегна назад. Телефонът иззвъня.
— Да.
— Промених си мнението. Ето къде искам да отидеш.
45.
Сградата на „Мин Пропъртис“ в Бруклин
Леони се взираше в Бет и Лизи. Устните й трепереха.
— Познавам ги — отрони тя.
Аз седях на пода и оглеждах раните си. Всичко ме болеше и бях изтощен, но нямах време да хленча. На пръв поглед нямах нищо счупено. Развързах срязаната си вратовръзка и я хвърлих на пода.
— Откъде ги познаваш?
Устните й се раздвижиха с мъка.
— Направих им фалшиви документи.
— Като Лизи и… — спомних си името, което Лизи беше изкрещяла — Меги?
— Не. Това бяха истинските им имена. Лизи и Меги Пиърсън. Бяха от Орегон. Баща им… убил майка им пред тях и после казал на всички, че съпругата и децата му са го напуснали, но заключил сестрите в клетка. Държал ги три години в мазето. Накрая приближил до клетката и момичетата го притиснали към решетката и го удушили. Били на около десет и девет. Не си ли чувал? Една от онези истории, които се превръщат в гореща новина и след пет минути ги забравят.