— Близнаците Паудер са известни наемници. Участвали са в множество престъпни операции. Е, господин Джън? Как, благовъзпитан студент по компютърни науки се оказва въвлечен в престрелка с толкова лоши хора?
Джак не продума.
— Мисля, че мълчиш, за да не се налага да лъжеш кой и какъв си — каза Ван Бизен. — Мисля, че те търпяхме твърде дълго. Не си склонен дори да пишеш. Но пред мен ще проговориш.
Джак повдигна вежда.
Ван Бизен разтвори папка.
— Да видим кое е вярно. Ти си Джън Мин, китайски гражданин, роден в Хонконг. Говориш отлично английски според колегите ти в Делфт. Това е всичко, което знаем. Очаквам да ми обясниш как си се озовал в престрелка в цех, пълен с фалшиви цигари и мъртви престъпници.
По време на принудителното мълчание Джак си беше представял как отговаря на този въпрос. Мнимата му самоличност, подкрепена от компютърно досие в университетската и в пекинската база с данни на всички студенти в чужбина, не беше разобличена. Щеше да оцелее и пак да изчезне. Затова изрече първите си думи от няколко седмици насам:
— Отвлякоха ме.
Гласът му прозвуча стържещо, като шкурка върху дърво.
Ван Бизен вдигна вежда, изненадан от неочаквания звук.
— Проговори. Много добре — прочисти гърло той. — Отвлечен…
— Да. Похитиха ме в интернет кафене на Зингел на дванайсети април. Кафене „Шпронг“. Питайте бармана. Влязоха трима мъже и се престориха на полицаи. Насочиха пистолети към всички и им заповядаха да не мърдат. После ме отведоха, биха ме и ме заведоха в цеха.
— Защо са те отвлекли?
— Сигурно заради компютърните ми умения.
— Хакер ли си?
— Точно обратното — придаде достойнство на тази полуистина той. — Проверете дипломната ми работа, говорете с научния ми ръководител.
— Говорихме.
— Тогава знаете, че темата ми е компютърната сигурност. Никой не познава по-добре слабостите в системата от експертите по сигурност. Специализирам програмиране на идентификационни чипове — монтират ги в продуктите, за да предотвратят фалшификации и да улеснят проследяването.
Той замълча.
— Може ли малко вода?
Ван Бизен му подаде чаша, от която стърчеше сламка. Джак отпи така, сякаш поглъщаше божествен еликсир.
— Проверете датата. Сигурен съм, че има полицейски рапорт. Барманът беше обезумял.
— Ще проверя. И как тези тримата се превърнаха в трупове?
Джак не отклони поглед от Ван Бизен. Ченгето не беше разбрало; сметна, че тримата мъртви — Ник и близнаците — са го похитили. Едва не се разплака от облекчение. Глупаво щеше да е да споменава, че го е отвлякъл отряд от трима агенти на ЦРУ, преследващ един от своите на име Сам Капра. Предпочиташе сам да се свърже с ЦРУ, когато е готов да поставя условия.
Защото вече беше решил, че ЦРУ ще му помогне да се измъкне от кашата. Преглътна и продължи:
— Други дойдоха и ги застреляха. Не знам защо. Освен… — Да?
— Имаше контейнери с цигари. Контрабанда, предполагам. Ако цигарите са били откраднати, може би са искали да препрограмирам идентификационните чипове на контейнерите, за да не ги проследят.
— Цигарите не са откраднати — каза Ван Бизен. — Били са фалшиви.
— Значи са ме похитили заради друго.
Ван Бизен очевидно не се впечатли.
— Тоест когато проверим телефонните ти разговори — каза той, — няма да открием обаждания до Ник тен Бум и близнаците Паудер. Не ги познаваш?
— Да. Не ги познавам.
Винаги внимаваше да използва предплатения телефон, който Ник му беше дал; собственият му телефон и имейлите му бяха чисти.
— Ще проверя версията ти. За твое добро се надявам да е вярна.
— Вярна е.
— Защо тогава отказваше да говориш толкова дълго?
Джак не каза нищо. Лепна си усмивката а ла Мона.
Лиза и се втренчи в детектива. Беше подновил играта на мълчанка.
Ван Бизен излезе и Джак се отпусна върху възглавниците. Заразмишлява. Агентите от ЦРУ бяха убили Ник и другите в цеха и го бяха оставили да умре. Или го бяха сметнали за мъртъв. Нямаше представа. Но… от доста време беше тук. В собствена болнична стая. Бяха го довели тук покрит и го бяха поставили под полицейска охрана.
Криеше ли го полицията?
Сигурно. Което навярно означаваше, че „Новем солес“ и ЦРУ не го търсят засега. Това му печелеше време, много ценно време, което не биваше да пропилява в болничното легло.
Бележникът му трябваше.
Нямаше да моли полицията за помощ или за закрила. Единствената закрила беше бележникът, пълен с тайните на „Новем солес“, и Ник го беше скрил някъде. Трябваше да се измъкне оттук и да го намери. Мъжете, отвели го от интернет кафенето, щяха да го поискат. ЦРУ издирваше групировката. „Новем солес“ сигурно беше по-специална международна организация, щом е заинтригувала ЦРУ. ЦРУ плащаше за информация. Защитаваше информаторите. Мин виждаше съвършено ясно единствения си шанс. Не можеше да се довери на полицията. Знаеше, че Ник е проникнал в сървърите на полицейското управление. Дори полицията да го криеше, „Новем солес“ щеше да го намери. Трябваше му най-могъщият съюзник. Тоест ЦРУ.