— Кои са тези жени, Сам? Ти ли ги уби? — попита Огъст.
— Убий Джак, какво чакаш! — просъска Леони в ухото ми. — Какво чакаш?
Чаках, защото, ако не го убиех, исках да открия начин да срина „Новем солес“ със земята и същевременно да си върна детето. Тази идея се беше спотаила дълбоко в съзнанието ми — натрапчиво присъствие, на което не обръщах внимание.
Но вижте какво стана със сестрите. Те се опитаха да ме заловят, без да ме убиват, и не се получи. Не биваше да свърша като тях.
Мин отмести дулото от главата на Огъст и го насочи право към гърдите ми. Стисна пистолета с две ръце и понеже беше аматьор, това сигурно означаваше, че се кани да стреля. Огъст се хвърли към него и куршумът се заби на сантиметри от главата ми. Прескочих стълбите и ги разделих. Изтръгнах оръжието от ръката на Мин и го съборих на пода. Пистолетът му падна върху бетона. Джак го ритна, докато се боричкахме, и той се плъзна към сенките отвъд бледата светлина, долитаща откъм входа.
Огъст се изправи и вдигна своето оръжие. О, не исках това.
— Благодаря — казах и забих юмрук в слепоочието на приятеля си.
Той се олюля и аз го ударих отново — силно, по китката. Оръжието се изплъзна от безчувствените му пръсти.
— По дяволите! — извика той и парира следващия ми удар. — Какво правиш?
Леони, която се беше смълчала, започна да крещи в ухото ми, настоявайки да разбере какво става. Не можех да застрелям Огъст. Не исках. Трябваше просто да го обезвредя, за да убия Джак Мин. По-късно щях да му обясня, ако ми позволи. Ако не ме застреля на място.
Ударих го — силно дясно кроше, което го извади от равновесие и той падна. Но когато се стовари върху бетона, ритна краката ми. Аз също се строполих. Доядя ме. Постъпихме в „Специални проекти“ заедно, тренирахме заедно, изучавахме бойни техники заедно. Огъст беше по-едър от мен, с тежки, поддържани мускули, натрупани в минесотската ферма и на футболното игрище в колежа. Сега ми се беше ядосал, че провалям кулминацията в кариерата му. Насочи ритник към гърдите ми и аз му хванах крака.
С ъгълчето на окото си зърнах как Джак Мин пълзи към пистолета си.
Дали щеше да ни застреля и двамата? На негово място нямаше да се колебая.
Дръпнах крака на Огъст и се извъртях. Той изгуби равновесие. Беше по-едър от мен, но аз бях по-жилав и по-подвижен. Не биваше да мисля, че ми е приятел. Не биваше. Не сега.
Той се освободи от хватката ми — въпреки впечатляващото му телосложение бях подценил силата му — и ме ритна по лицето. Подметките му уцелиха в челюстта. Заболя ме жестоко, защото сестрите ме бяха обработили предварително. Усетих кръв по устните си. Огъст ме заобиколи. По лицето му се четеше смесица от отвращение и объркване. Нанесе три бързи силни удара с юмрук по гърдите ми. Аз се блъснах в стената; усетих как копчетата на контактите за лампите се забиват в гръбнака ми. Той изкрещя нещо на Мин. Аз се извърнах и го видях да побягва. Стискаше пистолета, но бягаше. Бягаше от двама ни.
— Хвани го! — извика Огъст и не разбрах дали говори на мен или на партньор, който го слуша, както Леони чуваше мен.
Изкрещях:
— Мин излиза!
Но вече чувах стъпки да трополят по стъпалата. Леони профуча край мен и Огъст. Той посегна да я улови, но тя го избегна, най-вече защото аз го ритнах с всички сили в гърдите.
Огъст падна, но когато се обърнах да хукна след Мин, се спънах в раницата му. Беше я захвърлил в суматохата. Паднах. Пуфтейки, Огъст сключи ръце около врата ми и ме притисна към съседната недовършена стена, от която се бях оплакал на Меги, когато се преструваше на Бет Марли.
Тухлите поддадоха и аз се прекатурих от другата страна. Кашляйки, се борех да се освободя от хватката му. Той не ме пускаше и тези проклети, дебели като наденички пръсти започнаха да източват живеца от мен. Не искаше да ме убие, искаше да ме обезвреди. Отпуснах се, сякаш припадам. Огъст ме пусна и вдигна юмрук да ме удари по лицето.
Улових ръката му и я задържах.
— Защо? — извика той.
— Ще убият детето ми, ако не го направя — изплъзна се от устата ми.
— Евакуирайте информатора, ако е при вас — извика Огъст.
Мамка му! Говореше на някого. Носеше микрофон. Екипът му беше тук.
Аз го отблъснах и изтръгнах разклатена тухла от стената. Ударих го по темето. Той се строполи.
За една ужасна секунда помислих, че съм го убил. Проверих. Дишаше.
Запрепъвах се тичешком към алеята след Леони и Джак. Към неведомото бъдеще.
48.
Улиците на Уилямсбърг
Джак Мин излетя от сградата в хладината на алеята. Червеният бележник, затъкнат в колана на панталоните му, скрит под сакото, триеше кожата на гърба му. Едва си поемаше дъх.