Попадна в клопка. Или Огъст му беше поставил капан, или агентът сам се беше уловил в капана. Днес нямаше да се предаде. Този Капра го преследваше. Препъна се.
Трябваше да избяга от квартала. Сигурно и Огъст, и Капра не бяха сами.
Чу пукот от малък пистолет. Звукът му се стори почти кадифен във влажния въздух. Усети горещината на куршума току до ухото си.
Някой стреляше по него. Залитна, обърна се и видя жена да тича след него. Беше дребничка, червенокоса, със стиснати устни. Носеше джинси, гуменки и синя тениска и приличаше на млада майка от покрайнините. Тя спря и се втренчи в него. Отстъпи уплашено назад и в миг той изкрещя:
— Бягай! Някой стреля!
Но тя вдигна пистолет. Той потрепери в ръката й.
— Прости ми — каза тя. — Трябва да умреш. Съжалявам.
И стреля точно когато Джак се извърна и хукна към края на алеята. Черен „Линкълн Навигатор“ закова спирачки на трийсетина крачки и се насочи право към него.
Нямаше изход.
49.
Чух далечни изстрели. Паузите между тях ми подсказаха, че стрелецът е неуверен. Блъснах вратата и се втурнах по алеята към шумотевицата.
Битка на хакери, които не умеят да стрелят. Леони беше насочила пистолета към тичащия Мин. Не беше го ранила, доколкото успях да видя.
Двама мъже в костюми излязоха от „Линкълн Навигатор“, паркиран в алеята. Разпознавам „Специални проекти“ от пръв поглед — тези двамата бяха хора на Огъст.
Профучах край Леони и й казах да бяга и да се скрие.
Джак спря и се олюля, приклещен между двете заплахи. Единият от мъжете го сграбчи, когато се извърна към Леони — точно когато я подминах тичешком — и го повлече към линкълна. Другият — набит, нисък, с дебел, мускулест врат — се втурна към нас, насочил оръжието си към мен.
— Не стреляй! — изкрещях. — Холдуайн е в опасност.
И той се поколеба. Познаваше ме — за кратко бяхме работили заедно в Ню Йорк, преди с Луси да се преместим в Лондон. Казваше се Грифит. И времето, за което ме разпозна и се подвоуми, ми спечели три секунди, които иначе нямаше да имам.
— Това хлапе го простреля! — извиках.
— Лъже! — изпищя Мин.
— Спри! — изкрещя Грифит. Твърде късно — аз плонжирах към него; ако бях понечил да му посегна с юмрук, щеше да осъзнае, че не съм на страната на Огъст.
Извадих му въздуха от гърдите, строполих се на паважа и се блъснах в контейнер за боклук. Другият агент — когото не познавах — тикаше Джак към линкълна и ме държеше на прицел над бронята на автомобила. Джак се съпротивляваше и той отклони вниманието си към него, за да го вкара в колата. Използвах момента и хукнах към тях.
Агентът блъсна Джак на мястото до шофьора и го последва.
Завъртя рязко волана и излезе от алеята. Вля се в движението с надут клаксон. Наложи се да изчака няколко секунди за обратния завой. Изоставил бе Грифит и Огъст. Което означаваше, че им е наредено да закрилят Джак Мин на всяка цена.
Хукнах с всички сили. Надявах се адреналинът да компенсира липсата на елегантност, която проявих при нескопосаното си катерене в Лас Вегас. Не се втурнах по шосето след тях. Огледах пътя, прецених посоката, накъдето бяха поели — гъстотата на автомобилите, препятствията, зигзаговидната върволица автомобили в лентите. Паркурът изисква да познаваш терена и затова обикновено се избира проучено място, където си се разхождал. Нарушавах основно правило.
Той пътуваше по шосето. Не можех да го настигна. Но… съзрях един шанс. Безумен, но не се поколебах.
Затичах с всички сили и скочих върху багажника и покрива на автомобил, паркиран в алеята. Оттласнах се към градски автобус, който настигаше линкълна. Улових се за страничното помощно перило на автобуса и се изкатерих — пред удивените погледи на пътниците — на покрива.
Всичко ме болеше. Пръсти, ръце, гърди, крака. Мозък.
Шофьорът на автобуса, учуден какво е ударило автобуса му, забави ход. Несъмнено пътниците вече му докладваха за лудия на борда. Прекосих покрива на забавилия скорост автобус и скочих върху покрива на линкълна.
Един точен изстрел и синът ми щеше да е в безопасност.
Обучението ми диктуваше да елиминирам първо по-голямата заплаха — агента от „Специални проекти“. Той можеше да ме убие, преди да се добера до Джак. И макар да бях готов да застрелям момчето, не изгарях от желание да убия невинен човек.
Линкълнът налетя върху паркирана кола откъм мястото на пътника.
Аз се плъзнах от покрива върху капака, коленичих и вдигнах пистолета. Изпразних пълнителя в прозореца. Бронираното стъкло се напука, но не поддаде. Насочвах куршумите точно към Джак Мин и се кълна, че през бученето на колите и виенето на клаксоните чувах писъците на младежа.