Във въздуха. Гравитацията ни сграбчи във фаталната си прегръдка. Крясъкът на Джак Мин се надигна и отекна оглушително в ушите ми.
Три етажа. Не особено високо, но достатъчно. Картини от алеята долу пробягаха през съзнанието ми — спомени, които ще се запечатат само за миг преди смъртта.
Не виждах асфалт.
Между сградите бяха паркирани огромни камиони за смет.
Сини платнища. Още скелета отстрани, вече зад нас.
Строително оборудване задръстваше улицата. Летяхме към синьо платнище — ненадейно езеро. Джак се освободи от хватката ми. Още две секунди и се ударихме в тънкия син найлон, разкъсахме го, но той забави падането ни, сякаш бяхме капки дъжд, стекли се по листо, преди да паднат в калта. Платнището се разцепи и зейна като сънлива уста. Метални прътове изскочиха изпод навеса, тракайки като кости. После материята ни обгърна като пашкул и ни изхвърли като на забавен кадър. Точно под нас имаше камион; товарът му беше покрит е черен найлон.
Разкъсахме найлона и паднахме върху пясък. Метална тръба стърчеше от задния панел на камиона. Скова ме болка, разтърси вече пострадалата ми ръка. Парче от платнището се спусна над мен като одеяло. Осъзнах, че още дишам. Всеки сантиметър от тялото ми усещаше болка, но все още дишах. Изритах прокъсания найлонов балдахин. Пясък ожули лицето ми.
— По дяволите! — възкликна мъжки глас.
Човекът стоеше върху скелето, на шест крачки встрани и на седем над мен. Надвеси се надолу и ме огледа, сякаш не вярваше, че съм паднал от небето.
— Мамка му!
Ако аз бях жив, значи и той…
Видях Джак да се отърсва от пясъка до кабината на камиона. Стоеше от страната на шофьора. Пясъкът беше охлузил до кръв лицето му. Ушите му кървяха. Беше извадил по-добър късмет от мен при падането. Изчезна от поглед, но след няколко секунди камионът се раздвижи леко, сякаш някой отвори и затвори вратата на кабината.
— Спри — казах, но бях останал почти без дъх. Ръката ми — онази, която Джак извади от строя с тежката керамична саксия — не беше наред. — Спрете го.
Двигателят изръмжа и камионът тръгна, напред. Джак го подкара през строителните материали — кутии с боя, торби с хоросан. Премаза дървените бариери, издигнати да спират любопитните и крадливите. Натисна клаксона и вля камиона в бруклинския трафик.
Стисках ръба на камиона със здравата си ръка. Готов за езда.
Камионът помете колите, паркирани в страничното платно. Хрущеше метал, трошеше се стъкло. Опитах да се изправя на колене върху пясъка.
В този момент преградата на каросерията се отвори. Не знаех дали Джак става по-умен и изобретателен — черти, които и без това притежаваше, след като се беше сетил преди мен да открадне камиона — или просто е натиснал погрешен бутон, или металните тръби, които удариха машината, когато паднахме, бяха повредили скобите на каросерията.
Пясъкът се изсипа като от счупен пясъчен часовник и ме отнесе като по пързалка на улицата. Колите зад камиона занатискаха спирачки, когато пясъкът експлодира пред тях. Което беше добре, защото аз се изтърколих с него и се приземих върху купчината на около три крачки пред такси с оглушителен клаксон. Скочих напред и пясъкът спря бронята на таксито точно пред обувките ми.
Опитах се да се изправя на крака.
Джак подкара камиона напред като снаряд. Видях го да профучава на червено, да завива и да изчезва. Измъкнах се от купчината пясък. Забелязах, че таксито, което едва не ме блъсна, е празно, и закрачих енергично през дюната.
Около сградата, от която паднахме, гъмжеше от полицаи, щуращи се по тротоара.
Бях сигурен, че някой ще ме посочи всеки момент. Не ми беше до разговори с полицията. Затова влязох в таксито. На задната седалка нямаше никого.
— Здрасти — казах на шофьора. — Свободен ли си?
Той измери с поглед обсипаното ми с пясък тяло и се обърна зяпнал назад. Изисканият ми костюм „Бърбъри“ сега беше дрипа; бях окървавен и държах вдървено ръката си. Освен това бях с посинено око.
Погледнах името му на таблото. Василий Антонов. Руснак. Казах на Василий на руски:
— Ще ме откараш ли до едно място?
Руският явно му вдъхна увереност. Колите зад него натискаха клаксони и той пое бавно напред — през пясъка. Ченгетата тичаха край нас към кръстовището, където Джак беше завил.
— Къде искаш да отидеш? — попита ме той на руски.
Стигнахме кръстовището.
— Свий надясно, моля — продължих на същия език.
— Искаш да проследя камиона с пясъка?
— Би било страхотно.
— Този човек ти открадна камиона?
— Да.