Оправданието звучеше правдоподобно като всяко друго.
— Очевидно си се борил мъжки.
— Опитах се — отвърнах.
Камионът беше паркиран шест пресечки по-надолу. Вратата зееше отворена, кабината беше празна.
Джак Мин го нямаше. Ръката ми беше счупена. Той знаеше как изглеждам. Знаеше, че го преследвам и възнамерявам да го убия. Навсякъде беше пълно с полицаи. Трябваше да се оттегля. Съжалявам, Даниъл. Прости на татко, бебче, където и да си.
— Откарай ме… — казах на шофьора адреса на бар „Последен миг“. Надявах се Леони също да е там.
— Хубав бар, да, возил съм клиенти.
Той ме погледна.
— Е? От коя част на Русия си?
Явно не долавяше акцента ми.
— Навремето живях в Москва.
По-лесно беше да излъжа, отколкото да разказвам за номадското си детство и за познанството си с дузина езици, преди да навърша петнайсет.
— О, не знаех, че този бар е на руснак. Ще го препоръчвам на туристите.
— Винаги си добре дошъл. Когато не си на работа.
— Благодаря.
— Благодаря, сър — отвърнах и се отпуснах назад. Шофьорът на таксито пусна касета с руски поп да убива времето. Електронно парче. Звучеше като Татяна Буланова. Колко уместно. Ритъмът предразполагаше към танци.
Постарах се да не припадна.
54.
Бруклин
Трябва да изглеждаш нормално. Джак изтупа пясъка от дрехите и от косата си и се втурна към метростанцията на Марси Авеню. Късметът му се усмихна още веднъж — влакът пристигна точно когато слезе на перона. Нямаше значение закъде е; Джак се вля в тълпата от качващи се пътници.
Отпусна се тежко върху твърдата пластмасова седалка. Разтрепери се от ужас при мисълта как бе оцелял. Никой не седна до него, което не го изненада. Беше прашен от пясъка. Китката го болеше там, където го беше сграбчил Сам Капра — смахнатият, абсолютно луд лунатик, който се хвърли от покрива. Джак се наведе напред и обви лактите си с длани. Пистолета, който беше взел от апартамента на майка си, го нямаше; падна на покрива, преди да полетят надолу. И без това пълнителят беше празен. Трябваше да убие Капра, когато му се удаде случай, но не беше сигурен дали може да застреля друго човешко същество от една ръка разстояние и предпочете да побегне. Този Сам Капра обаче не беше с всичкия си.
Беше се хвърлил с него от покрива на сградата.
Бележникът. Обзе го леден ужас. Ако го беше изгубил, нямаше с какво да се пазари за живота си. Усети хладната му тежест зад колана на панталоните си. Червената кожа се беше смъкнала по-надолу, под боксерките. Едната ивица тиксо се бе разхлабила, но другата, слава богу, си беше на мястото.
Извади бележника, пренебрегвайки беглите погледи на жените, седнали срещу него. Нищо в Ню Йорк не заслужаваше повече от мимолетно втренчване, включително човек, който изважда бележник от бельото си. Изтупа песъчинките от червената кожа и притисна бележника към гърдите си.
Не можеше да се върне у дома. Собствената му майка го беше предала. ЦРУ го беше предало; „Новем солес“ бяха изпратили Сам Капра и червенокосата да го убият на мястото на срещата.
„Новем солес“ имаше шпионин в екипа на Огъст. Знаеха за уговорката.
Какво да правя сега? Къде да отида? За пръв път Джак Мин не знаеше отговора, нямаше представа. Вдигна колене и остана във влака под голямата туптящо сърце на града — единственият начин да се скрие, който му хрумна в момента.
Какво да правя?
Бележникът тежеше в ръцете му като злато. Всичко, което притежаваше. Беше изгубил раницата си, лаптопа.
Странните думи на Сам Капра прозвучаха в мислите му. „Трябва. Иначе ще убият детето ми. Съжалявам“. Какво означаваха? И червенокосата: „Съжалявам. Ужасно съжалявам, че трябва да умреш“.
Защо, по дяволите, марионетките на „Новем солес“ му се извиняваха? Не намираше смисъл.
Но той беше готов да умре, за да го убие. Извини се, задето трябва да го убие. Наемните убийци не постъпват така. Нито агентите на ЦРУ, свърнали от правия път.
Така постъпват истински отчаяните.
Ще убият детето ми.
Джак прокара пръсти по ръба на бележника.
Е, съжалявам Сам Капра, но не смятам да умра заради детето ти. Съжалявам.
Първият му импулс беше да побегне и да продължи да бяга. Докато стигне Тихия океан или Андите. Звучеше като съвършен план. Но не можеш да бягаш цял живот. Бягството е предвидимо. Не ги ли спреш, никога няма да се почувстваш свободен. Виж докъде те докара бягството. Доникъде, полумъртъв, сам. Отвърни на удара, изненадай ги. Което означава да използваш двете си оръжия — умът и този бележник.
Не сила, а стръв. Стръв, която да ги подмами на място и по време, които той е избрал.