Разглежда подозрително показалеца и съвсем неочаквано го захапва.
— Какво правиш, идиот такъв! — изпищява жена му и го избутва. — Колко пъти съм ти казвала да не се правиш на любовник, когато съм заета. Ти изглежда само за онази работа мислиш. Марш от кухнята!
Олдис отстъпва. Претърпял е временно поражение, но изобщо няма намерение да се предава. Все по-ясно е, че жена му е хваната в капана и съвсем скоро всичко ще си отиде на мястото. Когато тя застила масата за закуска, планът за бойните операции е напълно готов.
Качен на стол пред вратата на кухнята, той изсипва разяждащ прах в деколтето на жена си. Тя изпищява и разлива горещия чай върху краката му.
— Да не си откачил?! Какви са тези тъпанарски шеги! — сърдито пищи тя.
— Нищо де. Просто бях решил да избърша праха от картината. — Невинното му изражение би направило чест на всеки актьор, но тя не отстъпва.
— Няма да ти позволява да се отнасяш към мен като към механична кукла — казва.
— Така, така… Хайде, повтори го — казва той толкова тихо, че тя не го чува.
Жената бързо оставя горещите палачинки на масата и усилено започва да се чеше — значи прахът все пак й действа. Олдис е разочарован: пластмасовата гръд би трябвало да бъде безчувствена. А тя се чеше. Нещо повече — казва, че ще отиде в спалнята да се преоблече.
— Какво има? — предизвиква я Олдис. — Да не ти е изгоряло бушончето?
— На теб ти се е развинтила чивията — отвръща жена му. — Прекаляваш с фантастиката, човече. Онази вечер те събудих, защото насън викаше нещо за Пол и Корнблат1.
— Не си разбрала, скъпа. Крещях за полукореноплодите. Кошмар на почва градинарски увлечения. В последно време често ми се случва.
Жената му тръгва нагоре да се преоблече. Олдис скача отгоре й.
— Искам да видя дали бенката на лявото ти рамо си е на мястото — казва той.
— Знам ги аз тия номера — отвръща жена му и хлопва вратата на спалнята.
Олдис бързо се връща обратно и слага в чинията й метален кръг, боядисан като палачинка.
След малко идва жена му. Тя е в розов костюм и с розово жакетче — подарък по повод Рождество. Щом сяда, веднага забелязва фалшификатът.
— Какви са тези играчки? На твоите години?! — възкликва тя. — Какво ти става? Ти явно трябва да идеш на… хм… лекар.
Олдис скача от стола.
— Хванах ли те! Най-после се издаде. Искаше да кажеш „на монтьор“, нали?
Жена му е разтревожена.
— Скъпи, ти изглежда си въобразяваш, че аз съм робот или нещо такова. Ако продължаваш така, ще трябва да се лекуваш в психиатрията.
Сяда на масата и започва да дъвче палачинка.
— Виждаш ли — казва с пълна уста. — Аз мога…
И в този момент се задавя. Започва да кашля. Олдис тържествува — всичко е повече от ясно.
— Високоговорителят ти се запуши, нали?! Троха в бобината, нали?! — злорадо крещи той, грабва телефона и набира Скотланд Ярд. През кашлицата си жена му го моли да остави телефона, но той е твърд като диамант.
— Защо не искаш да си признаеш? — пита той. — Кажи честно: „Аз съм робот“.
Съвсем отчаяна, тя казва: „Аз съм роб…“ И в същия миг се разпада на части. По масата се разсипват хиляди детайли — релета, транзистори, зъбчатки, проводници…
— Скотланд Ярд ли е? — крещи Олдис в телефона, когато му отговаря метален глас. — Моля веднага да дойдете тук.
— Без тези номера, Олдис — отвръща тихо металният глас от другия край. — Ти ненапразно фигурираш в картотеката ни. Ние знаем кой си. Ти се хвана в капана.
— Да не би да искате да кажете — изумено крещи той, — че аз съм роб…
И в същия миг се разпада на части.
1
Фредерик Пол и Сирил Корнблат — американски писатели-фантасти, които често пишат заедно.