Плешивият барман, дебел и мазен, бързо се насочи към него.
— Да, скъпи? — усмихна му се той. — С какво да те направя щастлив?
— Здрасти, Алис — протегна му ръка Гърланд. Знаеше, че онзи обича да го наричат с това име. — Да се е мяркал Хари Мос?
— Да, скъпи, очаква те… — Барманът мечтателно извъртя очи: — Какво хубаво момче, Господи! Чака те горе, стая номер четири!
— Сам ли е? — попита Гърланд.
— Разбира се, скъпи. Нали ти казах, че те очаква?
— Май забравяш годинките си, Алис — усмихна се Гърланд. — Вече си доста сбръчкан.
Обърна гръб на бармана и започна да си пробива път към изхода. Качи се на горния етаж и спря пред стая номер четири. Почука и влезе. Стаята беше тясна, край масата седеше младо момче. Пред него имаше бутилка скоч, две чаши и купа с лед.
— Мос? — попита Гърланд и затвори вратата зад гърба си.
Момчето се обърна, гъстата му руса коса опря в яката на каубойската риза. Имаше малки и зли зелени очи, бандитският му вид се подчертаваше още повече от гърбавия нос и тънките устни.
— Влизай и сядай — рече то и махна към стола насреща си. — Аз съм Хари Мос, радвам се, че дойде. — Акцентът му беше наистина на кореняк нюйоркчанин.
Гърланд седна, извади един палмал от кутията и щракна със запалката.
— Ти се обади и аз дойдох — рече. — Казвай сега каква е работата.
Зелените очички внимателно го оглеждаха.
— Имам една работа, която не мога да свърша сам — започна Мос. — Мръсна работа, но сигурна. Мизата е трийсет хиляди долара. Делим наполовина. Интересува ли те?
— Може би — отвърна Гърланд. — Но първо трябва да ме убедиш, че работата е наистина сигурна.
— Доста поразпитах тук-там — рече Мос, без да вдига очи от чашата си. — Изглежда ти си единственият човек, който може да ми помогне… А аз се нуждая от помощ, братко! — Отпи една глътка и хвърли кратък поглед към Гърланд: — Казвам ти това, защото съм принуден да ти го кажа. Можеш и да се разплямпаш, но хората казват, че обикновено си държиш езика зад зъбите.
— Хората ли? — развеселено го погледна Гърланд. — Кои хора?
— Нали ти казах, че поразпитах тук-там — отвърна Мос и отново се зае да изучава чашата си. — Сега ще ти разясня картинката. Взеха ме в проклетата казарма и още преди да се усетя ме изстреляха в Западен Берлин. Представяш ли си? Дивизионният ми командир беше такъв тъпак, че едва се подписваше. Едно от задълженията му беше да взема заплатите на офицерския състав. Аз карах микробуса с мангизите, а той си седеше на дебелия гъз и се правеше на важен. С нас пътуваше и едно приятелче — Ферди Нюман. Като охрана. За да не губя време в повече подробности, ще ти кажа, че решихме да отмъкнем микробуса. Свършихме тая работа преди около месец. Наложи се да чукнем оня тъпак по главата, но нищо му нямаше. Черепът му се оказа доста дебел. Прибрахме петдесет бона, но веднага ни нагряха задниците… — Мос отпи глътка от чашата си и отправи замислен поглед към Гърланд. — Доста ни ги нагряха! Накратко казано — изчезнахме в Източен Берлин. На Ферди му дойде гениалната идея да се прехвърлим в Прага, а оттам да търсим начин да се доберем до Кайро, където имал приятели. — Нова пауза и още един остър поглед в лицето на Гърланд: — Досаждам ли ти?
— Продължавай — отвърна Гърланд. — Никога не се отегчавам, когато ми говорят за мангизи.
Тънките устни на Мос се извиха в подобие на усмивка.
— И аз съм така — каза той. — Както и да е… Най-накрая успяхме да се доберем до Прага. Онези ни бяха по петите, към тях се присъедини и чехословашкото контраразузнаване. Стана страшно напечено, братко! — Лицето му се намръщи: — От една мадама в Западен Берлин взехме адрес на неин познат. Излезе страхотно змийче. Скри ни в някакъв апартамент, но ни отмъкна цели двайсет бона. Уговорката беше да ни държи на сянка, да ни снабдява с храна и да ни изведе от града, когато му дойде времето. Той наистина ни скри в онзи апартамент и прибра мангизите, но повече не го видяхме. Стояхме в оная дупка три дни и направо умряхме от глад. Случвало ли ти се е да гладуваш три дни подред?
— Какво ти пука? — отвърна Гърланд. — Продължавай.