— Ами… На четвъртата сутрин вече бяхме готови да се изядем. Хвърлихме чоп и на Ферди се падна да излезе и да потърси нещо за ядене. Нямаше го само две-три минути и долу почнаха да вият полицейски сирени. Умрях от страх и хукнах към тавана. Бях изпаднал в такава паника, че забравих да взема мангизите. — Млъкна колкото да си бръкне в носа, после продължи: — От покрива видях, че Ферди бяга като откачен, а подире му тичат две ченгета. Бяха тромави като слонове с отрязани нокти и Ферди бързо набираше преднина. После едното ченге извади пищова си и гръмна. Видях как от гърба на Ферди се разхвърчаха парчета от ризата му, бликна поток кръв… — Намръщи се и добави: — Край с Ферди! Започнах да се спускам по противопожарната стълба, прескачах стъпалата през пет-шест. В онзи момент изобщо бях забравил мангизите, исках само да изчезна! — Млъкна и поклати глава: — Ще ми дадеш ли една цигара?
Гърланд мълчаливо извади пакетчето палмал и го хвърли на масата. Цялата тази история би могла да бъде както истина, така и лъжа. Но защо ще му я разказва, ако е лъжа?
— Няма да те отегчавам с подробности — продължи Мос, след като запали цигара. — Появи се една мадама… — Устните му отново се свиха в язвителна усмивка: — Некадърници като мен са загубени, ако ги няма мадамите… Както и да е. Тя ми помогна да се измъкна от Прага и ето ме тук. Вече две седмици седя и си хапя ноктите. Не мога да мисля за нищо друго, освен за мангизите, които стоят в Прага и ме чакат!
Гърланд отпи от чашата си и попита:
— Това ли е всичко?
— Да… Това е целият проблем… Парите са си там. Искам някой като теб да отиде там и да ми ги донесе. Делим поравно — петнайсет бона на теб, петнайсет на мен…
— Откъде знаеш, че още са там? — попита Гърланд.
— Там са. В това поне съм сигурен. Скрихме ги на такова място, че никой няма да се сети за него… Триста парчета по сто долара… Не отнемат кой знае колко място…
— А какво те кара да мислиш, че аз мога да ги прибера, а ти — не?
— Мен ме търсят, а теб никой не те познава. Сигурно не знаеш това, но Прага е най-либералният град отвъд Желязната завеса. Чехите имат големи финансови затруднения и охотно приемат западни туристи. Ще заминеш като турист, ще останеш два-три дни, после ще прибереш мангизите и се връщаш… Много е просто. А те дори не проверяват багажа на туристите… Обичат ги, нали ти казах?…
Гърланд загаси цигарата си и замислено попита:
— Да предположим, че намеря парите… Какво те кара да мислиш, че ще ме видиш пак?
— Риск и толкова — усмихна се Мос. — Аз самият не храня надежда да ги прибера, така че нищо не губя. Но ако ме измамиш, все някога ще те открия. И тогава ще си имаш неприятности!
Гърланд се облегна назад и на лицето му се появи широка усмивка.
— По-вероятно е неприятности да имаш ти, Хари — рече той. — Ставам доста непредвидим, когато хлапета като теб се опитват да ми погаждат номера!
— Знам вече — усмихна му се приятелски Мос. — Разбрах, че не си от лесните, но все пак реших да опитам. Какво ще кажеш?
— Ще си помисля. Къде са скрити парите?
— Ще ти кажа на летището, след като ми покажеш билет за Прага.
— А кой ще го плаща? Струва най-малко две хиляди франка!
— Вече мислих по този въпрос. Мисля, че ще мога да ги събера…
— Добре тогава — кимна Гърланд и се изправи на крака. — Обади ми се утре сутринта около десет. Не си падам много по пътувания оттатък Завесата… Ще видим…
— Можеш да поразпиташ — каза Мос. — Всеки ще ти каже, че туристите нямат проблеми.
— Точно това ще направя — кимна Гърланд. — Засега чао.
Мос го изчака да излезе, довърши питието си и слезе в заведението. Там се затвори в една от телефонните кабини и забързано набра някакъв номер. След няколко секунди отсреща вдигнаха слушалката:
— Да?
— „Я“ като ябълка — произнесе в мембраната Мос. — Вашият човек ще ми съобщи решението си утре сутринта. Но мога още сега да се обзаложа, че ще замине.
— И аз така мисля — отвърна Дори и затвори.
Гърланд също проведе един телефонен разговор. Влезе в кафенето срещу „Кроа Д’Ор“ и набра номера на Бил Ламптън от „Ню Йорк Хералд Трибюн“, когото често ползваше вместо енциклопедия.
— Здрасти, Бил, аз се прибрах — рече в слушалката той. — Как я караш?
— Господи, Гърланд? — възкликна онзи. — Мислех си, че никога вече няма да се върнеш. Никога!
— Не го вземай толкова навътре, в Париж има достатъчно място и за двама ни… Какво ти измъчва черепа?