— Още нищо. Как прекара в Хонконг?
— Чудесно!
— Мадамите?
— Приказни!
— Истина ли е това, дето се говори за китайките?
— Ако имаш предвид това, което и аз, отговорът е „не“ — отвърна Гърланд, после, спомнил си за Тая Той, добави: — Но все пак ти ги препоръчвам, при това горещо!
— Защо се обаждаш? — полюбопитства Ламптън. — Да ме накараш да ти завиждам или има нещо друго?
— Малка справка, Бил. Искам да зная дали преди около четири седмици е била ограбена камионетка със заплатите на наши военнослужещи в Западен Берлин.
Кратка пауза, после Ламптън попита:
— Знаеш ли нещо по този въпрос?
— Тебе питам, Бил. Не се прави на непристъпен!
— Имаше такова нещо — отвърна журналистът. — Две войничета са отмъкнали петдесет хиляди долара.
— Знаеш ли кои са?
— Хари Мос и Ферди Нюман. Ченгетата продължават да ги издирват, говори се, че са духнали оттатък Желязната завеса. Но защо се интересуваш от тях, знаеш ли нещо? Слушай, Гърланд, от това става голямо заглавие!
Гърланд бавно окачи слушалката. Значи Мос е казал истината. Трийсет хиляди долара! Излезе от кафенето и замислено се насочи към колата си. Какво губи? Мос каза, че поема разноските. Дори да не открие парите, пак ще му остане едно интересно пътуване до Прага. Реши да приеме предложението.
Върна се у дома. Трябва да си извади виза, напомни си той. Но тя няма да му отнеме много време. Ако всичко върви гладко, след три-четири дни ще може да тръгне.
Обикаля в продължение на десетина минути, преди да намери място за паркиране на своя малък Фиат-500, после бавно пое по стълбите на блока си. Когато най-сетне се добра до седмия етаж, рязко спря с крак на последното стъпало.
Момичето с прилепналите червени панталони седеше на мозайката, главата й беше опряна на входната му врата. Прегърнала с две ръце коленете си, тя му отправи широка и малко подигравателна усмивка.
— Здрасти, любими, помниш ли ме? Някой ти е влизал в жилището.
Гърланд с мъка възпря надигащото се в душата му раздразнение.
— Нали ти казах да си вървиш! — тросна се той. — Имам много работа! Някой ден, като пораснеш, ще си поиграем. Но сега изчезвай!
— Памук ли имаш в ушите? — погледна го учудено момичето. — Казах, че някой е влизал в жилището ти!
— Хубаво де! Благодаря ти. А сега слагай кънките и изчезвай. Дим да те няма!
— Висок мъжага с тлъсто червендалесто лице — продължи момичето, без да пуска коленете си. — Част от дясното му ухо липсва. Страхотен професионалист. Трябваше само да го видиш как се оправя с ключалката ти! Аз седях на стълбите, ей там горе. — Пръстчето й се повдигна по посока на таванската врата. — Не ме видя. Беше като на криминален филм.
Гърланд застана нащрек. Високият червендалест мъжага без дясно ухо можеше да бъде само Оскар Брукмън — един от копоите на О’Халоран. Няма начин двама едноухи едновременно да искат да проникнат точно в неговия апартамент.
— Виждам, че най-после започваш да проявяваш интерес — рече момичето и се изправи на крака. — Името ми е Рима. Хайде да влизаме и да почваме отначало!
Гърланд отключи входната врата, без да й обръща внимание. Огледа от прага вътрешността на апартамента си и попита:
— Колко време остана вътре онзи?
— Точно двайсет минути, засякох го — отвърна момичето и се изправи до него. — Не мога да си представя какво може да се открадне от тази дупка.
— Аз също — рече Гърланд и бавно започна да обикаля просторното помещение. Момичето се насочи към леглото и се настани върху завивките.
След внимателната проверка стана ясно, че нищо от жилището не липсва. Но посещението на Брукмън беше изненадващо, много изненадващо. Може би Дори го е изпратил да види дали не може да открие поне част от парите, които му беше задигнал Гърланд, но едва ли беше така. Дори не е глупак и знае, че Гърланд никога не би оставил пари в апартамента си. Озадачен и неспокоен, Гърланд сви рамене. Дори е непредвидим и с него трябва да се внимава. После изведнъж си даде сметка, че Рима вече е в леглото му, а дрехите й се валят по пода. Хвърли й един изпълнен с досада и загриженост поглед, а тя му отвърна с ослепителна усмивка.
— Хайде, не го вземай толкова навътре — подхвърли Рима. — Човек не може винаги да печели!
Жени, въздъхна вътрешно Гърланд. Но тази тук е права — мъжът не може вечно да печели… не може дори от време на време да прави това… После, просто от инат, той се насочи с бърза крачка към вратата и я затръшва зад гърба си. Стъпалата до улицата взе тичешком…