— Слушам, сър — изпъна се Брукмън. После взе пакета и инструкциите си и излезе.
Дори остави ножа на бюрото и отправи поглед към О’Халоран.
— Искам Уъртингтън мъртъв, Тим — тихо изрече той. — Иначе всичко може да отиде по дяволите!
— Ще си позволя да отбележа, че цялата операция е много рискована — откровено каза О’Халоран. — Не мога да се отърва от мисълта, че подценяваш Гърланд. От него можем да очакваме всичко, освен това изобщо не сме сигурни, че ще замине за Прага!
— Точно в това съм сигурен — поклати глава Дори. — Ще замине и още как!
О’Халоран сви рамене. Това беше неговият начин да покаже, че не е убеден.
— Добре, да приемем, че ще замине — кимна той. — Но какво би му попречило да се измъкне с парите? Той е умна глава!
— Кое те кара да мислиш така? — нетърпеливо го погледна Дори. — Гърланд е един дребен мошеник и едва ли е толкова умен! Освен това аз предварително съм отписал парите, тъй като те ще попаднат в ръцете на чехите, а не на Гърланд! В крайна сметка, това са държавни пари… Бедата при теб е, че по отношение на Гърланд имаш комплекс за малоценност, Тим! Послушай ме — той не е чак толкова умен!
О’Халоран си спомни за начина, по който Гърланд беше измъкнал куп пари от Дори, но веднага си даде сметка, че сега не е време да припомня това на шефа си.
— Добре — въздъхна той. — Ще видим какво ще се получи.
Доволен от начина, по който приключи разговора, Дори придърпа някаква папка пред себе си и се намръщи. Всеки от подчинените му знаеше, че това е знак да го оставят сам.
Уъртингтън пренави филмчето, после отвори задната част на фотоапарата и измъкна касетката.
— Не бива да се безпокоите — рече той. — След два дни вече няма да съм тук. Защо да не се изтърпим?
Мейла вече се беше примирила с факта, че ще трябва да споделя жилището си с този човек. Преодоляла първоначалния шок, тя си даде сметка, че за да се отърве по-бързо от него, ще трябва наистина да му помогне. Беше му направила двайсет снимки и докато гледаше през визьора измъченото му лице, неволно беше започнала да го съжалява.
— Не зная как ще го сторим, но ще трябва — въздъхна тя.
Той й се усмихна, а тя си помисли, че с мустаци изглеждаше далеч по-добре.
— Разбира се, че ще се справим — окуражително рече той. — Два дни, не повече. Обещавам ви това! — После й подаде касетката с филмчето и английския си паспорт. — Ще занесете тези неща на Карел Власт, живее на улица Селетна. Той е възрастен, но умен човек и знае, че случаят е много спешен. — Уъртингтън попипа горната си устна и пак се изненада от необичайната й гладкост. — Нали знаете къде е тази улица? Вземете трамвая.
— Да — кимна Мейла, после се поколеба и рече: — Моля да идете в банята, трябва да се облека.
— Разбира се.
Уъртингтън влезе в банята и затвори вратата зад себе си. После свали капака на тоалетната чиния и седна.
Слушаше меките й стъпки и си мислеше за първата им среща. Кейн му беше съобщил, че в Прага действа тяхна агентка, която работи в бар „Алхамбра“. Самият той често посещаваше този бар и нямаше да бъде трудно да взема от нея информацията, която щеше да й предава Уъртингтън. Така двамата ще престанат да имат преки контакти, които винаги криеха известна опасност.
Уъртингтън помнеше добре първото си посещение в този дом. В джоба му имаше невинен наглед списък с покупки, но под него със симпатично мастило беше написана информацията, която искаше да предаде на Кейн. Влюби се в нея в секундата, в която я зърна. Стори му се абсурдно да я сравнява с Емили — едната — дебела, тъпа и упорита, а другата — красива, гъвкава и весела. Така и не посмя да разкрие чувствата си пред Мейла. Постоянно си напомняше, че е много по-възрастен от нея, при това женен.