Наложи й се доста да почака преди вратата да се отвори. Насреща й се появи страхотно дебел старец, облечен в сива бархетна риза и черни омазани панталони. Ушите му бяха закрити от мръсни кичури сивкава коса, а малките очички, късият нос и тройната гуша биха накарали всеки холивудски продуцент да позеленее от завист.
— Моля, заповядайте — вдървено се поклони дебелото старче. — Вече не помня от колко време не съм имал толкова хубава гостенка.
После се обърна и тромаво я поведе към малка гостна, обзаведена с две счупени кресла, малка масичка и протъркан килим. Всичко беше посивяло от прах.
— Изгубих съпругата си — обясни старчето и изтупа праха от седалката на по-близкия стол. — Ще бъде жалко, ако изцапате хубавата си рокля. — После отиде в дъното на стаята, взе стар брой на „Утро“ и го постла върху стола. — Ето, така вече е по-добре… Моля, седнете.
Мейла седна, бръкна в чантичката си и извади парите, филмчето и паспорта. После видя дебелия бинт около дясната ръка на стареца и изведнъж застина.
— Какво ви е? — попита с пресъхнала уста тя.
— Нищо страшно, обикновено порязване. Но на моята възраст всяко порязване носи доста неприятности… А сега ми кажете на какво дължа тази приятна изненада?
— Идвам от името на господин Уъртингтън — рече Мейла и с усилие сдържа все по-нарастващото си безпокойство. Постави трите пакетчета на масата и добави: — Той каза, че ще се справите бързо…
Власт взе паспорта и поклати глава.
— Няма късмет — рече той. — Подобни неща стават все когато не трябва. Наистина ще се справя бързо, но първо трябва да ми зарасне ръката… — Очичките се преместиха върху плика: — Това парите ли са? — Отвори плика, преброи банкнотите и доволно кимна с глава: — Господин Уъртингтън ми харесва. Обещах да му помогна и наистина ще го сторя. Няма да отнеме много време…
— Колко? — попита напрегнато Мейла с широко разтворени очи.
— Най-много две седмици.
Ръцете й се свиха в юмруци.
— Въпросът е страшно спешен! — прошепна тя. — Вече го търсят!
Власт потърка тридневната си брада и дебелите му пръсти издадоха рязък стържещ звук.
— Много лошо — рече той и лицето му помръкна. — Не мога да го направя по-рано. Уверявам ви, че бих го сторил, но просто не мога!
Две седмици! Не мога да държа този човек у дома цели две седмици, отчаяно си помисли Мейла.
— Наистина ли не можете да побързате? — с последна надежда попита тя.
— Работата трябва да се изпипа — отвърна старчето. — Не я ли изпипам, значи да го пратя на сигурна смърт! Не, не мога да рискувам, ще стане след две седмици, не по-рано…
Мейла несигурно се изправи на крака.
— Добре, ще му кажа — прошушна тя.
— Кажете му, че съжалявам — рече старчето и огледа със светнали очи стройната й фигура. — Няма ли да изпиете чаша чай с мен?
— Не, благодаря.
Той проследи с очи придвижването й към вратата и изведнъж му стана мъчно, че едно толкова прекрасно създание напуска тъжния му живот. После прибра донесеното от нея в едно чекмедже и го заключи. Стана и с пъшкане се приближи до отворения прозорец, наведе се навън и проследи бързо отдалечаващата се фигура на младата жена.
Защо не съм с четирийсет години по-млад, горчиво си помисли старчето. Блазе му на Уъртингтън, сигурно спи с тая красавица. Въздъхна и се върна в прашното кресло. Бинтованата му ръка започна да пулсира. Следобед ще иде в поликлиниката. Трябва да оправи тази ръка, за да може да изпълни обещанието си пред Уъртингтън.
Останал сам, Уъртингтън се зае да изследва жилището на Мейла, състоящо се от една-единствена стая, но доста просторна. В нишата беше тесният разтегателен диван, на който спеше момичето, кухничката беше съвсем миниатюрна, тоалетната беше в банята. Насреща имаше френски прозорец, от който се излизаше на малко балконче. Украсено с две големи саксии, то гледаше към калкана на отсрещната църква. В случай на опасност той би могъл да се скрие там, сигурен, че няма да го видят нито от улицата, нито от вътрешността на жилището. Тази мисъл го поуспокои.
Напъха куфара си под дивана и се отпусна на стола. В отсрещния ъгъл беше поставен коленичил ангел от дърво в естествен ръст, църковен орнамент, вероятно закупен от някой антиквариат. Почувства как се успокоява, докато очите му пробягваха по изящно разперените криле, простата дреха и смиреното изражение на дървеното лице. Истински шедьовър на дърворезбата, помисли си Уъртингтън. С удоволствие би притежавал подобна вещ. Е, когато се добере до Женева и си изтегли парите, ще има възможност да се поогледа за нещо от тоя род. Може пък да има късмет…