— Те нямат право да се отнасят така с теб! — продължи Уъртингтън, очите му не можеха да се откъснат от новичките банкноти. — Биха могли да те попитат дали си съгласна, но никога не го правят! Просто вършат каквото са си наумили и нищо друго не ги интересува! — Приведе се и почука купчината банкноти: — Ако Малик ги открие тук, с теб е свършено!
Мейла също гледаше като хипнотизирана.
— Какво ще правим сега? — безпомощно попита тя.
— С подобна сума няма да имаш никакви проблеми с изчезването си — бавно и отчетливо каза Уъртингтън. — Ще бъдеш напълно независима, ще можеш да си купиш паспорт, всичко…! И да дойдеш в Женева с мен!
Мейла с мъка откъсна поглед от парите и озадачено го изгледа:
— Но тези пари не са мои! Как бих могла да ги взема?
— Те не мислят за теб, защо ти трябва да се съобразяваш с тях? Парите за тях са нищо. Ако вземеш тези, ще изпратят други. А с толкова пари ти ще можеш да купиш свободата си!
Мейла се поколеба, после поклати глава.
— Не! Върни го обратно. Няма да ги взема.
Уъртингтън внимателно я изгледа, после бавно сви рамене.
— Добре — въздъхна той. — Постъпваш глупаво, но аз не мога да ти помогна.
— Така е по-добре — каза тя, притисна с длани слепоочията си и се изправи. Хвърли последен поглед към парите и се отправи към импровизираната завеса. — Лягам си, а ти ги върни на мястото им. — Спря се и го погледна право в очите: — Може би съм глупава, но не съм крадец!
— По-добре е да си крадец, отколкото глупак, когато става въпрос за живота ти! — тихо, но натъртено отвърна Уъртингтън.
Тя се поколеба, после изчезна зад завесата. Уъртингтън я чу как тежко се отпусна на леглото и премести очи към съблазнителната купчина на масата. Прибавени към неговите спестявания в Швейцария, тези трийсет хилядарки го правеха независим за цял живот! Колебанието му трая само секунда. Отиде в кухничката и се върна с два стари вестника. Прегъна ги и започна да ги реже на продълговати късове. Когато свърши, събра хартията и я постави в опаковката от амбалажна хартия.
— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита Мейла, която мълчаливо го беше наблюдавала иззад завесата.
— Просто не се правя на глупак — отвърна Уъртингтън, провери за последен път лепенките и се насочи към дървения ангел в ъгъла. Натика пакетчето в кухината и завинти главата върху нея. — Ти можеш да бъдеш глупачка, щом искаш, но аз зная цената на парите!
— Вземаш ги, така ли?! Но те не са твои!
Уъртингтън събра купчината.
— Лягай си, нали си уморена? Остави това на мен.
— Какво мислиш да правиш с тях?
— По-добре да не знаеш. Моля те да си легнеш.
— Ти си глупакът, а не аз! — извика тя. — Никога не бихме могли да измъкнем през границата толкова пари!
Уъртингтън й отправи един уморен поглед.
— Правя всичко възможно да те измъкна от бъркотията — тихо рече той. — Но ти май още не разбираш сериозността на положението си. Новият агент на Дори не трябва да намира тези пари тук. Ти не трябва да бъдеш замесена. След като си решила да бъдеш чиста като сълза, не е ли по-добре да ме оставиш да сторя каквото мога, за да те защитя?
Тя ясно забеляза, че напрежението върху слабото му лице е истинско, също както и загрижеността му за нейното положение. Поколеба се за миг, после попита:
— Къде ще ги скриеш?
От гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение. В крайна сметка беше осъзнала не само собственото си опасно положение, но и всичко, което те двамата биха постигнали с тези пари.
— Под ангела — отвърна той. — Така ще можем да ги приберем за секунда, когато това се наложи. Ще ги прикрепя със скоч.
— Добре — рече тя, после се приближи и леко го докосна по ръката. — Извинявай, Алек. Не исках да ти създавам трудности… Зная много добре какво изпитваш към мен… Ще дойда с теб в Швейцария, стига да успеем да се измъкнем…
Уъртингтън мрачно се усмихна. Парите, а не неговите чувства, я бяха накарали да промени решението си.
— Утре трябва да идеш при Власт — каза той. — Кажи му, че имаш нужда от английски паспорт. Ще ти го достави, особено след като разбере, че плащаш добре… — Прехвърли купчината банкноти в ръцете си и попита: — Да ти се намира някой плик?
— В кухнята имам найлонова торбичка. Няма ли да свърши работа?
— Ще свърши — кимна Уъртингтън.
Забелязала тъжното изражение на лицето му, тя усети как я заливат горещите вълни на срама.
— Благодаря ти за всичко, Алек — промълвиха устните й. — Но какво мога да направя, като не те обичам? Съжалявам за начина, по който се отнесох с теб, но просто съм изплашена до смърт!