— „Пресъхвай“ означава „стига си дрънкал“ — поясни Уъртингтън и попипа чувалчето в джоба си. — А „чукнат“ — че е преживял някакво неприятно събитие. Разбирате ли?
— Да — кимна Сук.
— Продължавайте, моля — рече Уъртингтън и възобнови разходката си из стаята. След малко се озова точно зад Сук, потната му ръка издърпа чувалчето. Очите му се спряха на голямата плешива глава. Какви ли мисли се въртят под този масивен череп, запита се той. Дали Сук наистина ще го арестува, за да го предаде в ръцете на Малик?
Сук четеше пасаж, в който се описваше външността на Соумс Форсайт при появата му в съда. Изведнъж, сякаш почувствал какво ще се случи, той прекъсна четенето и започна да вдига глава. Уъртингтън изпусна с остро свистене въздуха от дробовете си и нанесе удара.
Брезентовото чувалче се стовари върху главата на Сук и се разкъса. По килима се пръснаха пясък и дребни оловни късчета. Сук остана неподвижен, голямата му глава се сведе към гърдите. На върха й се задържа малка купчинка пясък, която бавно започна да се стича надолу край прилепналите му уши и по покритата с пърхут яка. Стиснал остатъка от чувалчето в ръката си, Уъртингтън ужасено го наблюдаваше. Най-сетне късото и дебело тяло на стола започна да се свлича надолу, сякаш изведнъж останало без кости. Сук се просна на килима — една безформена маса от тлъстини и одърпани дрехи.
Уъртингтън захвърли остатъка от чувалчето и се втурна в спалнята. Измъкна куфара изпод леглото, грабна черния си шлифер, напоследък станал нещо като униформа за половин Прага, после се върна обратно в хола. Сук продължаваше да лежи на килима. Дали не го убих, изпадна в паника Уъртингтън, но после бързо си даде сметка, че няма време за губене с подобни въпроси. Затръшна вратата на апартамента и се заспуска по стълбите.
Когато стигна до първия етаж, отдолу се разнесоха стъпки. Той се закова на място и колебливо се огледа. Нямаше къде да се скрие, моментално си даде сметка, че куфарът в ръката му ще събуди любопитството на някой от съседите. Продължаваше да се колебае, когато иззад извивката на стълбите, се появи внушителната фигура на съпругата му.
На четиридесет и четири години Емили се беше превърнала в огромно женище с изрусена и разрошена коса, бледосините й очи бяха потънали в пластове тлъстина, а овехтялата й лятна рокля не можеше да прикрие почти нищо от натежалата й фигура.
Двамата се гледаха втренчено в продължение на цяла минута. После очите на Емили бавно се плъзнаха към куфара в ръката на Уъртингтън, а той, с напрегната и малко безсмислена усмивка на устните си, се питаше дали да убие и нея.
— Отиваш си, а? — попита тя. Винаги му говореше на чешки. — Недей да трепериш толкова. Да не мислиш, че много ми пука?
От устата му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение, даде си ясна сметка, че наистина би я убил в отчаянието си.
— Отивам си, Емили — потвърди с разтреперан глас той. — Сбогом, надявам се да се справиш… Не се прибирай горе, иди да купиш още нещо…
Тя премести в другата си ръка тежката пазарска чанта.
— Значи най-сетне реши да се събереш с твоята курва, а? — процеди тя. — Много се радвам, отдавна чакам този миг!
— Съжалявам… — притеснено се размърда Уъртингтън. — Ти ще се оправиш, баща ти…
— Не ми казвай какво да правя! Върви си при курвата! — След тези думи Емили се раздвижи и започна да изкачва с усилие стъпалата към горния етаж.
— Не отивай горе, Емили! — панически изкрещя Уъртингтън. — Аз… аз го ударих и той лежи там… Иди да купиш нещо!
— Глупак! — ледено просъска тя и му хвърли изпълнен с презрение поглед. — Нима си въобразяваш, че ще стигнеш далеч?
Уъртингтън си даде сметка, че губи време и й хвърли един последен поглед. Очите му се плъзнаха по червеното зеле, което надничаше от пазарската й чанта. Винаги купуваше това зеле.
— Сбогом, Емили.
В съзнанието му се запечата гротескната й фигура с пазарска чанта в ръце, съвсем на място на фона на порутеното стълбище. Когато стигна тротоара, чу, че тя е започнала да слиза обратно надолу. Ще иде на пазара и ще се върне натоварена с още плюскане. Не я обвиняваше. Всичко в Прага се въртеше около запасяването с храна.
Тръгна по тясната уличка с бърза крачка, очите му внимателно опипваха всеки вход. Нямаше никой. Бяха прекалено уверени, че няма да направи опит за бягство, докато Сук чете откъси от Голзуърди в хола му.
На ъгъла се присъедини към опашката, която с търпение на стадо чакаше появата на трамвая. Колко ли време ще мине, преди Сук да се свести и да организира безмилостното му преследване, питаше се той. Няма да е дълго, ако се вземе предвид дебелината на черепа му. Спомни си за жестокия удар с пясъчното чувалче и неволно се намръщи.