Дори отвори плика и прегледа смачканите листове. Лицето му светна, в очите му най-сетне се завърна познатият блясък. Пъхна плика в чекмеджето си и превъртя ключа.
— Благодаря — вдървено рече той, облегна се назад и добави: — Хайде, казвай си условията!
— Какво ти става, Дори? — попита Гърланд и натисна фаса си в пепелника. — Остаряваш ли? Нима допускаш, че ако исках да сключа някаква сделка, щях да ти върна документа?
— Не съм богаташ — отвърна Дори и опря лакти на бюрото. — Зная в каква посока работи мозъкът ти, Гърланд. Предложението ми е двайсет хиляди долара в брой.
Гърланд внимателно го изгледа и поклати глава.
— Значи още се страхуваш да не проговоря, а? — попита той, после леко се усмихна: — Слушай какво ще ти кажа, козел такъв! Нима не разбираш, че ти си солта и пиперът на моя живот? Не мога да си представя какво ще правя в град като Париж, без да очаквам поредния ти номер, поредната ти глупост и поредната ти молба за помощ! Париж без теб ще ми се струва като Париж без Айфеловата кула! — Изправи се на крака и добави: — Както и да е. Позабавлявах се добре, намерих си мадама, дори ще пия едно от Малик, като се срещнем пак… — Насочи се към вратата и спря да погледне Дори. Очите зад дебелите стъкла на очилата ярко блестяха. — Искам да запомниш само едно — ако още веднъж се опиташ да ме направиш на глупак, то ще ти е за последно!
— Няма да има „още веднъж“… — тихо промълви Дори. — И… благодаря.
Гърланд отвори вратата.
— Почакай! — спря го Дори.
— Сега пък какво има? — учудено се обърна американецът.
— Какво стана с онези трийсет бона? — любопитно го погледна Дори и се облегна напред. — Успя ли да ги докопаш?
— Все същият Дори! — избухна в смях Гърланд. — Сега ясно ли ти е какво казах преди малко? Никога няма да се промениш… Също като Айфеловата кула! — После тихо затвори вратата зад гърба си.
Мейвис продължаваше да трака на машината. Гърланд спря пред бюрото й, но тя не вдигна глава. Хубава жена, рече си той. Най-много харесваше чипото й носле и вълнистата коса, която се стелеше по раменете й.
— Промени ли решението си, скъпа? — попита той. — Какво ще кажеш за вдругиден вечерта?
Тя нито спря да пише, нито вдигна глава да го погледне.
— Знаеш къде е изходът! — процедиха свитите й устни.
— Ще те питам нещо, ама искам честно да ми отговориш — наведе се към нея Гърланд: — Да не би да си падаш по мадами?
Плесникът на Мейвис изтрещя като изстрел върху гладко избръснатата му буза, но той вече беше успял да я вземе в прегръдката си и устните му се впиха в нейните. Тя окаменя, после бавно започна да омеква, ръцете й се сключиха около широките му рамене.
Дори, току-що появил се на прага на кабинета си, зяпна от смайване. Поколеба се за миг, после се върна обратно и тихо затвори вратата.
Таксито спря пред входа на „Гран Вефур“ — един от единайсетте най-добри ресторанта на Франция, който се гушеше под колонадите на Пале Роял.
Гърланд бутна стъклената врата и отстъпи встрани да пропусне Мейла пред себе си. Към тях се насочи висок мъж с черна брада. Казваше се Реймон Оливие и беше собственик на заведението. Очите му с одобрение пробягаха по стройната фигура на Мейла, облечена в проста, но елегантна бяла вечерна рокля, ръката му топло плесна дланта на Гърланд.
— Много се радвам да те видя пак, mon ami — извика весело той. — Всичко е готово, запазили сме ти масата на Колет!
Мейла го последва през салона, обзаведен в тъмночервен плюш и кристални огледала, очите й блестяха от възхищение. Главата й се въртеше от живота в Париж след толкова години, прекарани отвъд Желязната завеса.
Настаниха ги на масата, наоколо беше пълно с американци във вечерно облекло. Оливие се зае да им обяснява какво предлагат тази вечер, а Хенок — възрастният келнер, който отговаряше за напитките, безшумно постави пред тях високи кристални чаши с водка-мартини.