Така, че когато вратата на командната кабина се отвори, той леко се подразни. Прекалено уморен беше. Обърна се и видя, че влиза Мулен.
— За бога, връщайте се в леглото, Мулен! — възкликна Стюарт.
Мулен каза:
— Уморих се от спане.
— Как се чувствате?
— Целият съм схванат. Особено в кръста. — Той направи гримаса и неволно се огледа наоколо.
— Не търсете клоросите — каза Стюарт. — Изхвърлихме ги, бедните дяволи. — Той поклати глава. — Мъчно ми беше за тях. Те са смятали себе си за човешки същества, знаете, а нас — за чужди. Не че претпочитам да ви бяха убили, нали ме разбирате.
— Разбирам ви.
Стюарт хвърли кос поглед към дребния човечец и продължи:
— Дължа ви едно специално и лично извинение, Мулен. Нямах много ласкаво мнение за вас.
— Това си е ваше право — каза Мулен със сухия си глас. В него нямаше никакво чувство.
— Не, не е. Никой няма право да презира друг човек. Това право се печели само с труд, след голям опит.
— Мислили ли сте върху това?
— Да, през целия ден. Може би не мога да го обясня. Всичко е заради тези ръце. — Той ги вдигна пред себе си, разпери пръсти. — Трудно е да съзнаваш, че другите хора имат свои собствени ръце. Трябваше да ги мразя за това. Винаги трябваше да правя всичко възможно, за да проучвам и омаловажавам мотивите им, да посочвам недостатъците им, да излагам на показ глупостите им. Трябваше да правя нещо, което да ми показва, че не си струва да им се завижда.
Мулен се размърда с неудобство.
— Това обяснение не е необходимо.
— Неоходимо е! Необходимо е! — Стюарт усети как мислите му се съсредоточават, напрегна се да ги изложи с думи. — Години наред бях загубил надеждата да открия нещо хубаво в човешките същества. Тогава вие влязохте в а-шахтата.
— По-добре ще е да разберете — каза Мулен, — че бях подтикван от съвсем практични и егоистични съображения. Не желая да ме представяте като герой.
— Нямам такова намерение. Зная, че нищо не бихте направили без причина. Става дума за това, което вашата постъпка извърши с нас, останалите. Тя превърна едно сборище от лицемери и глупаци в свестни хора. И не с магия при това. Те са си били свестни през цялото време. Само че са имали нужда от пример, който да следват, и вие им го дадохте. И… аз съм един от тях. Ще трябва също да следвам вашия пример. През останалата част от живота си, вероятно.
Мулен се извърна от неудобство. Оправи ръкавите си, които не бяха ни най-малко изкривени.
Той каза:
— Роден съм в Ричмънд, Вирджиния, знаете ли. Първо там ще отида. Вие откъде сте?
— Торонто — каза Стюарт.
— Не е много далеч, нали?
Стюарт каза:
— Бихте ли ми казали нещо?
— Ако мога.
— Защо всъщност излязохте там?
Педантичните устни на Мулен се свиха. Той сухо каза:
— Няма ли моята прозаична причина да разруши вдъхновяващия ефект?
— Наречете го интелектуално любопитство, ако искате. Всички ние останалите имахме толкова очевидни мотиви. Портър беше изплашен до смърт, Льоблан искаше да се върне при своята мила, Полиоркетис искаше да убива клороси, а Уиндъм бе патриот по убеждение. Колкото до мен, аз се смятах за благороден идеалист. И все пак у никого от нас подбудите не бяха достатъчно силни, за да го пъхнат в скафандъра и а-шахтата. Тогава какво накара вас да го направите, вас, от всички хора?
— Защо този израз „от всички хора“?
— Не се обиждайте, но вие изглеждате лишен от всякакви емоции.
— Така ли? — гласът на Мулен не се промени, той си остана все така педантичен и тих, но някак не добил някаква напрегнатост. — Въпрос на тренинг, мистър Стюарт, и самодисциплина — не същност. Един дребен човек не може да показва някакви внушаващи уважение чувства. Има ли нещо по-смешно от човек като мен, изпаднал в ярост? Аз съм висок метър и шейсет и два и тежа петдесет и шест, ако ви интересуват точните данни. Е, мога ли да бъда важен? Горд? Да се изпъча в цял ръст, без да предизвикам смях? Къде мога да намеря жена, която да не ме отблъсне с кикотене? Естествено е, че ми се налагаше да се науча да минавам без външни прояви на чувства. Вие говорите за уродливост. Никой не би забелязал ръцете ви и не би разбрал, че не са истински, ако не бяхте толкова нетърпелив да разкажете на хората всичко за тях в мига, в който ги срещнете, смятате ли, че височината, която не ми достига, може да бъде скрита? Че това не е първото нещо в мен, което човек забелязва?