На Стюарт му идеше да потъне в земята от срам. Бе нахълтал в един личен периметър, където не биваше и да наднича.
— Съжалявам — каза той.
— Защо?
— Не трябваше да ви насилвам да говорите за това. Трябваше сам да забележа, че вие… вие…
— Че аз, какво? Правя опит да се самоизтъкна? Опитвам се да покажа, че макар и тялото ми да е дребно, то съдържа гиганско сърце?
— Не бих се подигравал с това.
— Защо не? Тази идея е глупава, а моите съображения за това, което направих, съвсем не са такива. Какво щях да постигна, ако такава бе тайната ми мисъл? Ще ме заведат ли сега на Земята и ще ме поставят пред телевизионните камери — като ги разполагат ниско, разбира се, за да уловят лицето ми, или като слагат мен върху стол — и ще забодат по мене медали?
— Най-вероятно е точно това да направят.
— И каква ще ми е ползата? Ще си кажат: „И-и, какъв е дребосък!“ И след това, какво? Ще казвам на всеки срещнат: „Знаете ли, че аз съм оня, дето го декорираха за невероятна доблест миналия месец?“ Колко медала, мистър Стюарт, предполагате, че ще бъдат достатъчни, за да добавят десет сантиметра върху мен?
— Погледнато по този начин — каза Стюарт, — разбирам становището ви.
Мулен говореше малко по-бързо сега.
— Имаше време, когато си мислех, че ще им покажа аз на тях, тайнствените „тях“, които включваха целия свят. Щях да напусна Земята и да създам за себе си светове. Щях да бъда един нов и дори още по-дребен Наполеон. Така напуснах Земята и отидох на Арктур. А какво можех да правя на Арктур, което не бих могъл да върша и на Земята? Нищо. Захимавах се с баланси на счетоводни книги. Така че аз съм приключил, мистър Стюарт, със суетата на опитите да стоя на пръсти.
— Тогава защо всъщност го направихте?
— Напуснах Земята, когато бях на двайсет и осем и се заселих в Арктурианската система. Оттогава съм там. Това пътуване е първата ми отпуска, първото ми завръщане на Земята за цялото това време. Смятам да остана на Земята шест месеца. Вместо това клоросите ни плениха и щяха да ни държат интернирани неизвестно колко. Но аз не можех — не можех да им позволя да попречат на пътуването ми към Земята. Нямаше значение какъв е рискът — трябваше да предотвратя тяхната намеса. Това чувство не беше любов към жена, или страх, или омраза, или някакъв вид идеализъм, то беше по-силно от всичките.
Той спря.
— Мистър Стюарт — тихо попита Мулен, — обземала ли ви е някога носталгия?